Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 269

— Като признак на уважение… — Видя, че по този начин няма да впечатли писателя, затова побърза да добави: — Освен това ще има нещо като лек обед в хотел „Лишей“, хората ще имат възможност да поговорят за Пърси и да ознаменуват живота му. Докато това свърши…

— … на всеки вече ще му е писнало. Но ти сигурно ще се върнеш. Обичаш да се самонаказваш, но не и с пиячка посред бял ден. Защо тогава не взема да дойда, да речем, някъде около три и…

— Не — каза твърдо Дий. — Имам да свърша някои неща.

— Какви?

— Ако трябва да знаеш, мисля да отида до Стангдейл и да си прибера нещата.

— Защо? Новия хазаин нещо да не ти дава зор?

— Едва ли може да се каже, тъй като все още го търсят като че ли. Някакъв братовчед, който отишъл да живее в Америка някъде през шейсетте, изглежда най-вероятния залог. Не, просто не съм изпитвал желание да ходя там, откакто… откакто се случи онова, което се случи. Ще ми мине, разбира се, но докато ми мине, глупаво да си оставям нещата и да изкушавам всеки, който мине оттам. Но не бих имал нищо против, ако някой дойде с мен. Излиза ли ти се малко извън града?

— Ти сигурно се шегуваш — изръмжа Пен. — Много добре знаеш какво мисля за тия излизания всред шибаната природа. Веднъж стига. Не, сигурно ще ида в университетската библиотека. Всички тия недорасли студентчета… сигурно ще взема да побеснея.

Дий въздъхна и каза:

— Добре, Чарли, можеш за ползваш апартамента ми. Но няма да пипаш кафемашината ми, ясно ли ти е? Миналия път ме остави да пия само кафява вода.

— Ето това е кръст — закле се Чарли, кръстейки се бегло.

* * *

Пърси Фолоус е бил (и ако всичко вървеше по план, все още беше) горещ поклонник на Англиканската църква в нейния апогей — стъпка, която всъщност бе само на сантиметър от Рим. За него най-обикновения ритуал бе слаба работа. Ако в него нямаше тамян, свещи, исоп, клетви, процесии, коленичене, възвисени песнопения и потънали в позлата одежди, той не се броеше. Неговият енорийски свещеник, естествено, мислеше също като него и не пропусна възможността да изнесе проповед, изпъстрена с такива сложни медитации върху смъртта и с такава възхвала на делата на поминалия се, каквито не би съчинил дори и доктор Дон от катедралата Сейнт Пол.

Паскоу, възхищавайки се, но не можейки да последва примера на Великия си вожд, чиято глава бе наведена смирено и чиито устни отвреме-навреме издаваха същия съскащ звук, какъвто издава вълната, разляла се по покрит с камъчета плаж, отчаяно прелистваше псалмите, търсейки с какво да се отвлече. Псалмите като че ли се явяваха най-удобното облекчение в такива моменти, пълни с неочаквани обрати в изразите и добри съвети. Колко по-добре би било, ако свещеника например бе започнал да чете първия от двата определени за погребения псалми (само един бе необходим, но те бяха взели и двата), втория стих на който гласеше: „И устата ми ще е като с намордник, докато нечестивия виждам аз.“

Усещайки как тихо хърка до него Анди Далзийл, едва ли можеше да има съмнение в присъствието на нечестивия.