Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 23

За част от секундата като че ли летим точно един срещу друг. След това неговите мускули се подчиняват на команда, твърде бърза, за да е дадена от мозъка и той кривва встрани, поднася и отчаяно се бори да не изпусне управлението.

За миг ми минава през ума, че ще успее. Изпитвам разочарование, но и облекчение.

Добре, знам, но трябва да бъда честен. Каква тежест би се вдигнала от душата ми, ако това в края на краищата не се окажеше моя път.

Но момчето вече усеща, че губи борбата. Въпреки това, в такъв момент на върховен стрес, сърцето му сигурно пее от адреналина, от рязко скочилата възбуда. После мотоциклета се изплъзва изпод него, те се разделят и човек и машина се понасят по пътя плътно един до друг, но без да се докосват.

Спирам и извръщам глава, за да гледам. Във времето за това отиват сигурно няколко секунди. В моето безвремие обаче аз регистрирам и най-малката подробност. Виждам как мотора стига пръв до дървото, забива се в него и избухва в пламъци — не много наистина, резервоарът му сигурно е бил полупразен, но достатъчно, за да хвърли светлина на последните му мигове.

Той се удря в големия бук, сякаш се старае да го прегърне с цялото си тяло, впивайки се в него, като че ли иска да проникне през кората и да се влее в живителните му сокове. После се хлъзга надолу и остава да лежи в корените му, самият той приличен на корен, по гръб, абсолютно неподвижен.

Давам назад и слизам от колата. От удара козирката на каската е смазана, но като по чудо е оставила топлите му кафяви очи непокътнати. Забелязвам, че калъфа на бузукито се е откъснал от гърба му и е паднал съвсем наблизо. Калъфът се е отворил, но на самия инструмент като че ли му няма нищо. Изваждам го и го слагам до протегнатата му ръка. Сега вече музиканта е част от тъмната нощна музика и аз нямам място тук.

Потеглям бавно, оставяйки го на лисиците и кукумявките с широко отворени очи, които скоро ще видят, надявам се, не студените звезди на английската нощ, а богатата, топла синева на средиземноморското небе.

Ето там иска да бъде той. Знам го. Питах го и знам.

Много съм уморен да разказвам още.

До скоро.

Глава пета

В четвъртък сутринта, когато до крайния срок на конкурса за разказ оставаше още само един ден, Рай Помона вече бе започнала да се надява, че може би има живот след безсмъртна проза.

Това обаче не й попречи да хвърля писмо след писмо в кошчето за боклука в дива самозабрава, но малко преди обед тя изведнъж застина съвършено неподвижна, въздъхна отегчено, препрочете листовете пред нея още веднъж и каза:

— По дяволите!

— Да? — откликна веднага Дик Дий.

— Получихме втори диалог.

— Дай да видя.

Той прочете писмото бързо и каза:

— О, Боже! Питам се дали е свързано с истинска случка.

— Е. Точно това ме порази най-силно. Прочетох го във вчерашния Газет. Ето, виж.

Тя отиде до поставката с вестниците и взе Газет.

— Чуй.

„Полицията разкри подробности относно катастрофата на Римския път, за която ви информирахме в съботното си издание. Дейвид Питман, 19, студент по музика, от Пуул Теръс, Каркър, се прибирал у дома от работата си като певец и музикант в ресторант «Таверната» на Крейдъл стрийт, когато в ранните часове на съботната утрин, паднал от мотоциклета си. По тялото му има много рани и при докарването му в болницата е обявен за мъртъв. В произшествието не е участвало друго превозно средство.“