Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 22

Ресторантът затваряше след полунощ, но аз нямах нищо против да стоя в колата и да чакам. Има нещо много приятно в това да наблюдаваш без да бъдеш наблюдаван, да стоиш в сянката и да гледаш как нощните създания се захващат за работа. Видях няколко котки да се насочват с делова крачка към малката пресечка, където бяха разположени боклукчийските кофи на „Таверната“. Между комините прелетя кукумявка, безмълвна и далечна като спътник. Успях да зърна и нещо, което ми се стори рунтавата опашка на лисица, промъкнала се в града по работа. Интересувах се повече обаче от човешките създания, от последните гости, измъкващи се, олюлявайки се, от заведението, качващи се в колите си и потъващи в нощта — гласове подвикваха, стъпки тропаха, врати се блъскаха, двигатели се форсираха. После всички тези шумове постепенно бяха погълнати от великата симфония на нощта, без да накърнят тъмната й музика.

След това идва дълга пауза — не във време, а на време — не знам колко дълга, тъй като часовниците вече са без циферблати, докато накрая откъм края на уличката долита рев на мотоциклет и моето момче се появява — музикант, излизащ в тъмната сцена на нощната музика. Знам, че е той въпреки каската — щях да го позная и без бузукито, стърчащо на гърба му.

Той спира за миг да провери дали пътя е чист. После тръгва и поема нататък.

Аз го следвам. Лесно е. Той кара далеч под разрешената скорост, вероятно знаещ от опит как се радва полицията на такива млади мотоциклетисти, особено толкова късно през нощта. Разбирайки със сигурност, че той се отправя право към къщи в Каркър, аз го задминавам и продължавам.

Нямам никакъв план, но от надигащата се в мен радост разбирам, че план има и след като минавам знака „Край на ограниченията“ в края на града и се озовавам на стария римски път, оня път, дето се точи осем километра до Каркър прав като стрела всред букова гора, аз разбирам какво трябва да правя.

Оставям светлините на града зад мен и давам газ. След два-три километра правя обратен завой, спирам край пътя и угасям фаровете, но не и двигателя.

Тъмнината ме поглъща отвсякъде като черна вода. Нямам нищо против. Аз съм неин жител. Това е моята стихия.

Вече го виждам. Най-напред като едва блещукащо огънче, а след това като ярко блестящо петно, носещо се срещу мен. Кой млад мъж, независимо колко наплашен е от полицията, може да устои на изкушението на такъв прав път, по който очевидно няма никакво движение?

О-о-о, този вятър, блъскащ те в лицето, този влудяващ рев на машината между краката ти и тази долавяна с периферното зрение замъглена завеса от бягащите назад дървета, наредени като езически богове, готови да аплодират смелото ти префучаване между тях!

Чувствам радостта му, споделям неговата екзалтация. Всъщност те ме изпълват до такава степен, че едва не пропускам да изиграя ролята си.

Но аз също разговарям с езическите богове и без никаква команда от мозъка, кракът ми настъпва газта и пръста ми включва дългите светлини.