Читать «Облакът атлас» онлайн - страница 337

Прибрах се в своя ковчег, почивам си. Минаваме покрай голямо стадо гърбави китове. Викът „Ето го фонтана!“ се чува толкова често, че вече никой не си прави труда да гледа. Устните ми са напукани и олющени.

Цветът на еднообразието е син.

Бъдни вечер

Силен вятър, бурно море и силно люлеещ се кораб. Пръстът ми е толкова подут, че се наложи Хенри да среже брачната ми халка, за да не пречи на кръвообращението и да не предизвика образуване на оток. Загубата на този символ на брачния ми съюз с Тилда потисна безмерно духа ми. Хенри ме упреква, че съм като „влюбен гларус“ и ме уверява, че жена ми сигурно се вълнува повече за здравето ми, отколкото дали две седмици ще ходя без метална халка. Халката остава на отговорно пазене у моя доктор, защото той познава един златар испанец в Хонолулу, който ще я поправи срещу разумно възнаграждение.

Коледа

Дълго вълнение, причинено от вчерашната буря. Призори вълните приличаха на планински вериги с позлатени върхове, огрявани от слънчевите лъчи, които падаха полегато под виненочервените облаци. Събрах всичките си сили, за да стигна до каюткомпанията, където чакаха г-н Сайкс и г-н Грийн, приели поканата ни с Хенри за коледна вечеря в тесен кръг. Финбар ни поднесе ястие, по-малко отвратително от обикновено, „рагу по моряшки“ (солено говеждо, зеле, сладки картофи и лук), така че стомахът ми понесе по-голямата част от него, поне на първо време. В коледния пудинг със сливи нямаше и помен от сливи. Капитан Молиньо извести г-н Грийн, че дажбата от грог е удвоена и още преди следобедната вахта моряците са се напили. Обичайната вакханалия. Напиха със слаба бира една злополучна маймунка гвенон, която завърши пиянското си представление със скок през борда. Оттеглих се в каютата на Хенри и заедно с него прочетохме втора глава от Евангелието на Матея.

Вечерята разстрои храносмилането ми и ме принуди да правя чести разходки до носа. При последното ми ходене отвън чакаше Рафаел. Извиних се, че съм го накарал да чака, но момчето каза, че не, то е търсило среща с мен. Призна, че е объркано и ми зададе следния въпрос:

— Бог те приема, нали, ако се разкайваш… каквото и да си направил, няма да те прати в… нали знаете… — тук юнгата промърмори — ада?

Признавам, умът ми беше зает повече с храносмилането ми, отколкото с теология, затова изтърсих, че за малкото си години живот Рафаел едва ли би могъл да натрупа досие със смъртни грехове. Фенерът се разлюля и аз видях лицето на младия смелчага изкривено от страдание. Съжалих за лекомислието си и го уверих, че Божията милост е наистина безгранична, че „тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние“. Иска ли Рафаел да ми се довери, попитах, било то като приятел или като сирак — брат по съдба, или като случаен непознат? Казах му, че съм забелязал колко посърнал изглежда напоследък и изказах съжаление за промяната в онова жизнерадостно момче, качило се на кораба в Сидни, толкова нетърпеливо да види широкия свят. Но докато той обмисляше отговора си, пристъп на слабост ме принуди да се върна на носа. Когато излязох, Рафаел го нямаше. Няма да повдигам въпроса. Момчето знае къде да ме намери.