Читать «Облакът атлас» онлайн - страница 339
Дейвид Мичъл
В ума ми се върти въпросът: „Защо?“. Никой не иска да го обсъжда, но Хенри, който е потресен колкото мен, ми каза, че Бентнейл тайно му намекнал, че Бурхаве и неговата „свита аспиди“ са вършили с момчето противоестествени содомски грехове. Не само в коледната нощ, а всяка нощ в продължение на много седмици.
Дългът ми повелява да проследя тази мътна река до извора й и да въздам правосъдие над злодеите, но, Господи, аз едва седя изправен, за да се храня! Хенри казва, че не бива да се самонаказвам всеки път, когато невинността стане плячка на жестокостта, но как да оставя нещата така? Рафаел беше на възрастта на Джаксън. Чувствам се толкова безпомощен, непоносимо е.
Когато повикаха Хенри да прегледа някаква рана, аз се довлякох до каютата на капитан Молиньо, за да му кажа какво мисля. Посещението не му достави удоволствие, но аз нямаше да напусна каютата му, преди да съм отправил обвинението си, а именно, че Бурхаве и неговата шайка всяка нощ са измъчвали Рафаел със содомия, докато момчето, като не видяло друга възможност за спасение или утеха, посегнало на живота си. Накрая капитанът попита:
— И, разбира се, вие имате доказателства за това престъпление? Прощално писмо? Подписани свидетелски показания?
Всички на кораба знаеха, че казвам истината! Капитанът не можеше да остане безучастен към жестокостта на Бурхаве! Настоях да се разследва участието на първия помощник-капитан в самоубийството на Рафаел.
— Настоявайте колкото си искате, г-н Драскач! — кресна капитан Молиньо. — Аз решавам кой плава на „Пророчицата“, кой поддържа дисциплината, кой обучава юнгите, не някакъв проклет писар, не проклетите му бълнувания и, за бога, не някакво си проклето „разследване“! Марш от тук, господине, и проклет да сте!
Аз се подчиних и тутакси налетях на Бурхаве. Попитах го дали ще заключи и мен в каютата си със своите аспиди и после ще се надява до изгрев-слънце да се обеся. Той оголи зъбите си и с глас, пропит от злъч и омраза, ми отправи предупреждение:
— Вониш на развала, Драскачо, никой от хората ми няма да те докосне, за да не я прихване и той. Скоро ще умреш от „леката си треска“.
Досетих се да го предупредя, че нотариусите от Съединените щати не изчезват така удобно, както колониалните юнги. Мисля, че му се прииска да ме удуши. Но аз съм твърде болен, за да се страхувам от един холандец содомит.
Съмнения глождят съвестта ми, чиято присъда е съучастие. Аз ли дадох на Рафаел разрешението, от което се е нуждаел, за да извърши самоубийство? Ако при последния ни разговор се бях досетил за нещастието му, ако бях отгатнал намерението му и бях отвърнал: „Не, Рафаел, Бог не може да прости замислено самоубийство, защото едно покаяние не може да бъде истинско, ако предшества греха“; може би момчето щеше още да диша. Хенри ме уверява, че не е имало откъде да знам, но за пръв път думите му звучат фалшиво в ушите ми. О, аз ли съм изпратил бедното невинно момче в Ада?
Вълшебен фенер в главата ми прожектира картини на момчето, което взима въжето, качва се по мачтата, връзва примката, задържа се, обръща се към своя създател, хвърля се в пустотата. Докато е летяло към мрака, спокойствие ли е изпитвало или страх? Вратът му се пречупва.
