Читать «Споделена любов» онлайн - страница 256

Погледна на изток и видя, че небето беше започнало да просветлява.

Прекоси двора, приседна до мраморния фонтан, който се издигаше в средата му, и загледа как стоманените щори в имението и в Дупката се спускат за през деня. Примига веднъж срещу светлината на изток. После пак, и пак.

Очите му запариха, а мислите му се насочиха към Мариса. Припомни си абсолютно всяка подробност — очертанията на лицето й и начина, по който падаше косата й, мелодията на гласа й и уханието на кожата й. Тук, далеч от всички очи, той пусна чувствата си на воля, остави се да бъде завладян от любовта, която го разкъсваше, и от омразния копнеж, който не му даваше покой.

В резултат, миризмата на обвързване избликна от порите му. Докато Мариса беше с него, Бъч някак си бе успял да я потисне, понеже не смяташе, че е честно да я маркира. Но сега, когато бе сам, нямаше никаква причина да се опитва да я скрие.

Светлината на изток се усилваше и Бъч усети, че бузите му парят, сякаш бе изгорял на слънцето. Неспокойна тръпка пробяга по тялото му, но той си заповяда да остане на мястото си, защото имаше нужда да види изгрева. Само че бедрата му потръпваха от едва сдържано желание да побегнат и той знаеше, че няма да успее да ги удържа още дълго.

По дяволите… никога вече нямаше да види как изгрява зората. А ето че и Мариса си бе тръгнала, отнасяйки със себе си и последния лъч светлина от живота му.

Сега завинаги беше пленник на мрака.

Бъч най-сетне позволи на инстинктите си да вземат връх, тъй като нямаше друг избор, и в мига, в който го направи, краката го понесоха през двора. Прекоси тичешком вестибюла на Дупката, затръшна вратата на всекидневната след себе си и спря, дишайки хрипливо.

Не се чуваше рап, но върху стола зад компютрите беше преметнато кожено яке, така че Ви трябваше да е наблизо. Навярно все още беше в имението и обсъждаше с Рот случилото се тази нощ.

Докато стоеше сам във всекидневната, Бъч усети как го връхлита познатото желание да се напие. И понеже не виждаше причина да не го направи, той си съблече палтото, свали оръжията си и отиде в кухнята. Сипа си питие, взе бутилката с уиски със себе си и се върна във всекидневната. Надигна чашата и погледът му попадна върху най-новия брой на „Спортс Илюстрейтед“. На корицата имаше снимка на някакъв бейзболист, а до главата му с големи жълти букви пишеше „ГЕРОЙ“.

Мариса беше права — той наистина се опитваше да спаси всички, сякаш беше някакъв шибан герой. Само че не го правеше от самолюбивото желание да се изживява като герой. Правеше го, защото тайно се надяваше, че ако спаси достатъчно хора, може би ще получи прошка.

Да, ето какво търсеше той — опрощение.

Образи от миналото се заредиха пред очите му като на филм. Насред тази неканена „прожекция“ погледът му се спря върху телефона. Само един човек можеше да свали този товар от плещите му, но Бъч се съмняваше, че тя ще го стори. И все пак… ако можеше поне веднъж да чуе майка му да казва, че му прощава, задето е оставил Джейни да се качи в онази кола…