Читать «Споделена любов» онлайн - страница 257

Бъч се разположи на любимия си кожен диван и остави бутилката с уиски на масичката. Седя така, докато не стана девет часът. Тогава вдигна слушалката и набра номер, започващ с кода на Бостън. Вдигна баща му.

Разговорът беше точно толкова ужасен, колкото Бъч очакваше. Единственото по-отвратително от самия разговор беше онова, което научи. Когато затвори, видя, че всичко е траяло точно една минута и трийсет и четири секунди, като се брояха и шестте позвънявания, преди баща му да вдигне. А по всяка вероятност това беше последният път в живота му, когато бе разговарял с Еди О’Нийл.

— Какво става, ченге?

Бъч подскочи и видя Вишъс. Нямаше причина да го лъже, затова отвърна:

— Майка ми е болна. От две години. Алцхаймер. Никак не е добре. Естествено, на никого не му е хрумнало да ми се обади. Така и нямаше да разбера, ако не бях позвънил преди малко.

— По дяволите… — Ви се приближи и седна до него. — Искаш ли да отидеш да я видиш?

— Не — поклати глава Бъч и взе чашата с уиски. — Не виждам причина да го правя. Тези хора вече не са част от живота ми.

48.

На следващата вечер Мариса стисна ръката на новата си администраторка. Тя беше идеална за тази работа — интелигентна, мила, с приятен глас и диплома по публичното здравеопазване от Нюйоркския университет (разбира се, от вечерните курсове).

— Кога искате да започна? — попита тя.

— Какво ще кажеш за тази вечер? — отвърна Мариса донякъде на шега и се усмихна, когато другата жена кимна ентусиазирано. — Чудесно. Нека ти покажа кабинета ти.

Когато се върна от горния етаж, където се намираше стаята на администраторката, Мариса седна пред лаптопа си и се залови да преглежда недвижимите имоти, които се предлагаха в този квартал.

Много скоро погледът й престана да вижда онова, което уж четеше. Мисълта за Бъч бе като постоянна тежест в гърдите й, от която й бе трудно да диша, а когато не беше заета, спомените за него напълно я обсебваха.

— Господарке?

Мариса вдигна очи към прислужницата.

— Какво има, Филипа?

— Господарят Хавърс е насочил един случай към нас. Жената и синът й ще пристигнат утре, след като състоянието на момчето се стабилизира, но от болницата обещаха, че до един час ще ни пуснат по имейл историята на заболяването.

— Благодаря ти. Ще им приготвиш ли една стая на долния етаж?

— Да, господарке.

С тези думи прислужницата се поклони и излезе.

Хм, значи Хавърс наистина смяташе да удържи на думата си.

Мариса се намръщи и за кой ли път я обзе усещането, че нещо й се губи. По някаква причина образът на Хавърс не си отиваше и именно това извади на повърхността неясната мисъл, която я глождеше.

Изведнъж тя се чу как казва на Бъч: „Нямам намерение да гледам как се погубваш“.

Мили боже! Съвсем същото, което Хавърс й бе казал, преди да я изхвърли от вкъщи. О, Скрайб Върджин, та тя постъпваше с Бъч точно както Хавърс беше постъпил с нея — пропъждаше го под благовидната маска на трезво неодобрение. Само че не беше ли истинската причина желанието й да си спести страха и чувството на безпомощност?