Читать «Споделена любов» онлайн - страница 253

— Нима вярваш, че като ме прокудиш, ще изличиш следите от моето присъствие? Колко нелепо!

— Върви си! — повтори Скрайб Върджин и от устните й се изля порой от думи, които не бяха нито на Древния език, нито на който и да било език, който Бъч бе чувал някога.

Миг преди Омега да изчезне, Бъч почувства как очите на Злото се впиват в него и чу ужасяващият глас да казва:

— Ти си същинско вдъхновение, синко. Добре ще сториш, ако потърсиш своята плът и кръв. Семействата трябва да бъдат заедно.

Лумна бяла светлина и Омега изчезна. Също както и Скрайб Върджин.

След тях остана само бръснещ вятър, който разпръсна облаците по небето така, както яростна ръка дърпа завеса. Рейдж се прокашля.

— Хмм… бас държа, че поне седмица няма да мога да мигна. Ами вие?

— Добре ли си? — обърна се Ви към Бъч.

— Аха.

Друг път беше добре! Мили боже… не беше син на Омега, нали?

— Не — каза Ви. — Не си. На него му се иска да е така. И се опитва да накара и теб да го повярваш. Но това не го превръща в истина.

Възцари се дълго мълчание, после Рейдж сложи ръка на рамото на Бъч.

— Освен това, ти изобщо не приличаш на него. Така де! Ти си бледолико ирландско копеле, а той… той е черен като ауспух на автобус.

Бъч се обърна към него.

— Ти не си наред, нали знаеш?

— Не, но ти ме обичаш. Хайде де, знам, че е така!

Бъч пръв прихна, после към него се присъединиха братята и смехът бързо разсея тежкото чувство, което бе оставила у тях току-що разигралата се сцена.

Но в мига, в който смехът им замря, Бъч неволно сложи ръка върху корема си и хвърли поглед към бледите лица от другата страна на витражните прозорци. Мариса беше най-отпред и прекрасната й руса коса сияеше на лунните лъчи.

Бъч затвори очи и обърна гръб на къщата.

— Искам да се прибера с кадилака. Сам.

Защото, ако не останеше сам поне за малко, щеше да се разкрещи.

— Но преди това — добави той — трябва ли да направим нещо за глимерата и онова, на което станаха свидетели?

— Рот без съмнение ще чуе от тях за случилото се — промърмори Ви. — Но иначе, да се оправят сами. Да отидат на психотерапевт, ако искат. Не е наша работа да ги успокояваме.

След като Рейдж и Ви се дематериализираха, Бъч се отправи към кадилака. Тъкмо изключваше алармата, когато чу забързани стъпки.

— Бъч! Почакай!

Той погледна през рамо и видя Мариса да прекосява тичешком моравата. Когато спря, тя бе толкова близо до него, че Бъч можеше да чуе как кръвта минава през камерите на сърцето й.

— Ранен ли си? — попита тя и погледът й се плъзна по тялото му.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Това Омега ли беше?

— Да.

Мариса си пое дълбоко дъх, сякаш искаше да продължи да го разпитва, но си даваше сметка, че той няма да й каже какво се бе случило между него и Омега. Не и докато отношенията им бяха така обтегнати.

— Ъъъ… преди Омега да се появи, видях как убиваш онзи лесър. Това ли… светлината, която лумна… това ли правиш…

— Не.

— О! — Мариса сведе поглед към ръцете му… не, всъщност гледаше кинжала, който висеше на кръста му. — Идвате от битка, нали?

— Да.

— И това момче… Леш… ви дължи живота си, нали?