Читать «Споделена любов» онлайн - страница 252

Очите на убиеца се разшириха от ужас.

— Но нали с другите се получи. Получи се! С очите си видях…

Бъч продължи да вдишва, докато най-сетне му стана пределно ясно, че по някаква причина точно този убиец няма да успее да погълне. Може би защото беше водач на лесърите? Но на кого му пукаше!

— С другите… — бръщолевеше убиецът, без да спира. — С другите се получи…

— Но не и с теб, както изглежда — каза Бъч и извади ножа, препасан около бедрото му. — Добре, че има и друг начин да го направим.

И той вдигна ножа във въздуха.

Лесърът изпищя и се замята като обезумял.

— Не! Той ще ме измъчва! Неееееее…

Нечовешките крясъци секнаха изведнъж и лесърът се разпадна.

Бъч въздъхна облекчено, доволен, че го е сторил…

Изведнъж през тялото му премина вълна от ужасяваща злост, едновременно леденостудена и изпепеляващо гореща. Дъхът на Бъч секна и в същия миг, долетял сякаш от нищото, се разнесе злокобен смях и отекна в нощта, безплътен звук, от който човек неволно се замисляше за собствения си гроб.

Омега.

Бъч стисна кръста, който беше скрит под ризата му, и скочи на крака в същия момент, в който наелектризираното въплъщение на злото изникна пред него. Тялото на Бъч възнегодува, но той не отстъпи. Смътно почувства как Рейдж и Ви застават от двете му страни, сякаш за да го защитят.

— Какво има, ченге? — прошепна Ви. — Какво гледаш?

По дяволите, те не го виждаха!

Преди Бъч да успее да им обясни, вятърът отново довя характерния кънтящ глас на Злото и той отекна в главата му:

— Е, ти ли си това, или не си? Моят син, така да се каже.

— В никакъв случай!

— Бъч? На кого говориш? — обади се Ви.

— Не ти ли дадох живот? — Омега отново се разсмя. — Не ти ли дадох късче от себе си? О, да, направих го. А знаеш ли какво казват за мен?

— Не ме интересува.

— А би трябвало! — Омега протегна призрачната си ръка и макар тя да не го докосна, Бъч я усети върху лицето си. — Аз винаги си връщам онова, което ми принадлежи. Синко.

— Съжалявам, но Създателят ми е друг.

Бъч извади разпятието изпод ризата си и го разлюля. Като през мъгла чу как Ви изруга, сякаш най-сетне се беше досетил какво става, но вниманието му бе изцяло погълнато от чудовищното създание пред него.

Омега погледна първо към златното украшение, а после към Вишъс и Рейдж и имението зад тях.

— Подобни дрънкулки не ме впечатляват. Нито пък братята. Нито дори най-дебелите врати и най-здравите ключалки.

— Ами аз?

Омега рязко завъртя глава.

Скрайб Върджин се материализира пред него, тялото й, освободено от обичайните черни одежди, грееше като ярка звезда.

В миг Омега се преобрази в черна дупка, изкривявайки самата тъкан на пространството — вече не бе видение, а непрогледна бездна.

— По дяволите! — изруга Ви, сякаш двамата с Рейдж най-после виждаха какво става.

От дълбините на чернотата се разнесе гласът на Омега:

— Е, сестро, как се чувстваш тази вечер?

— Повелявам ти да се върнеш обратно в пъкъла. Върви си!

Сиянието й се засили и започна да обгръща черната бездна на Омега, от чиито недра се надигна грозно ръмжене: