Читать «Кръвна линия» онлайн - страница 224
Джеймс Ролинс
То се движеше върху ножове, извити назад като ноктите на ленивец. Вървеше с плавни решителни стъпки подобно на домашна котка, дебнеща мишка.
Лиза отстъпи още по-назад под водопада и се остави водата да я залее напълно. Бебето плачеше на мокрите й гърди, но ревът на водата заглушаваше гласа му.
Подобният на ленивец автомат пристъпи към водопада, като въртеше масивната си глава, и отвори уста, разкривайки паст от титаниева смърт, същински ходещ мечи капан.
Черните очи се взираха в нея през водната завеса и като че ли я виждаха, но кой можеше да каже дали наистина е така?
То продължаваше да пристъпва бавно напред.
14,58 ч.
В товарния отсек на транспортния самолет Пейнтър не откъсваше очи от лаптопа. Седеше рамо до рамо с Монк, който също се беше залепил за екрана. Жените и на двамата бяха в опасност — и за момента те не можеха да направят нищо, освен да гледат.
Задната рампа вече беше отворена за скока им.
Но все още не бяха излезли на позиция.
— Още колко остава? — извика Пейнтър.
— Две минути. — Пилотът трябваше да крещи, за да го чуят през рева на вятъра.
Пейнтър впери поглед в екрана. Това щяха да бъдат най-дългите две минути в живота му.
40.
Сейчан стоеше в средата на богато обзаведената си килия. Минута по-рано тих шум я беше предупредил, че в коридора има някой, който се мъчи да се справи с вратата. Явно не знаеше кода на електронното резе.
Това беше странно и я накара да стане от стола до прозореца.
Проблеми с ключалката. Какво беше това? Добро, лошо или без значение?
Пристъпи напред и мина покрай малката камина, когато половината врата и част от стената експлодираха и ударната вълна я отхвърли назад.
Сейчан се претърколи по стария персийски килим и се блъсна в леглото. През дима и пробитата стена видя лежащ в коридора охранител с неестествено извит врат, но не от бомбата. Някой го беше премахнал тихомълком.
С все още пищящи уши, тя видя появата на източника на тази смърт и разрушение. Дългокраката жена прекрачи остатъците от вратата. В ръката си държеше пистолет, изражението й бе строго и целеустремено.
Сейчан се тревожеше най-вече за пистолета.
Трябваше й.
Плавно премина в клекнало положение.
Познаваше тази жена. Беше Петра, колегата на доктора в Дубай, която беше упоила Грей на катера.
Все още оглушена и шокирана, Сейчан пропусна първите й думи.
— … толкова обещаваща — каза Петра. — Ти беше от Потеклото, от нашата кръв. Подготвяха те за нещо много по-голямо.
На Сейчан й беше трудно да схване чутото. На катера в Дубай бе останала с впечатлението, че тази жена е била отгледана като нея — личеше си по мускулестото тяло и движенията, по непрекъснатата й бдителност, по студената пресметливост на действията й.
Трябва да си чудовище, за да разпознаеш чудовище.
