Читать «Кръвна линия» онлайн - страница 225

Нима е трябвало да се превърне в това?

Още по-лош страх я смрази до мозъка на костите.

„Или вече съм същата?“

Остана приклекнала, но премести едва забележимо левия си крак напред за по-добър баланс и опора.

Жената забеляза движението й. Премести пистолета и се дръпна настрани, с което осуети подготовката за атака. Зае точно мястото, където на Сейчан щеше да й е най-трудно да нападне.

Двете се изгледаха мълчаливо.

— Когато ни предаде, ти се превърна в покварена измет, спукан съд, разлял чистотата на Потеклото. И защо? Заради любовта на един мъж?

Сейчан се вцепени. Думите бяха докоснали оголен нерв.

Петра явно усети реакцията й и продължи презрително:

— Ама че жалък боклук. По-добре да умреш като куче, вместо да живееш като такова.

Тя стреля — но Сейчан вече се движеше, докато мускулите на ръката на противничката й се стягаха в очакване на отката.

Куршумът все пак опари хълбока й, когато се завъртя странично, за да стане по-трудна мишена. Удари с рамо Петра в пищялите и тя полетя.

Сейчан се претърколи, готова да се хвърли към оръжието.

Но Петра не го беше изпуснала. Падна на едно коляно, все така с лице към нея, все така насочила пистолета към лицето й.

В този миг Сейчан осъзна две неща.

„Тя е по-добра от мен. И още по-лошо“.

Затвори очи… и си представи с тъга едно лице, докато пистолетът стреля отново и отново към нея.

Горещ вятър мина покрай главата й.

Куршумите се забиха в гърдите на Робърт, когато се хвърли между жената и оръжието и я закри с широкото си тяло, подобно на стена пред цвете. Болката беше незначителна в сравнение със загубата, която можеше да допусне, ако не успее.

После в стаята влетя Грей, взел автомата от мъртвия охранител в коридора. Стреля на автоматичен. Петра отлетя назад, но Грей държа спусъка натиснат, докато патроните не свършиха.

Едва тогава се обърна.

— Сейчан… — промълви той и се завтече към нея.

Робърт разбра, че Грей я обича. Виждаше се в очите му.

И той навремето беше обичал толкова силно жена. Беше я срещнал, докато бе млад посланик в Югоизточна Азия. Представи си как сладкото й лице грейва на лунната светлина в градината, насред цъфналите вишни, спомни си устните, меки като тихата песен на дроздовете в клоните на дърветата, и ромона на фонтана.

Но винаги оставаше пленен най-вече от изумрудените й очи, които отразяваха всичко вътре в нея и не помръкваха нито за миг. Любовта й, отражение на неговата собствена, беше завинаги замръзнала в нефрит.

Прокара пръст по скулата й, любовта й блесна… и в този момент времето се промени, но не и очите.

„Не и очите…“

Не знаеше как се е озовал в ръцете на Сейчан. Вдигна ръка и я докосна нежно — нещо, което му бе завинаги забранено.

Знаеше, че е добре да умре тук.

В обятията на дъщеря си.

Сейчан държеше мъжа. Не разбираше, беше озадачена от внезапните сълзи в очите му. Куршумите го бяха отхвърлили в ръцете й. Тя го улови — човека, който беше жертвал живота си за нея. Същият, който я беше затворил тук.

„Защо?“

Той се взираше мълчаливо в нея, сякаш я изпиваше с очи, вдигна ръка да докосне бузата й. И колкото и да беше странно, тя му позволи. Нещо в очите му й внуши, че не може да му откаже.