Читать «Неморално предложение» онлайн - страница 87

— Ако програмният ти директор не ми вярва, ще му покажа бицепса си — отговорих. — Но мисля, че ще е достатъчно, ако само му покажа ноктите си. Напрегнат ли си?

— Малко — призна Оливер. — А ти?

— Притеснявам се за теб — отвърнах. — Убедена съм, че концепцията е страхотна, и остава да се надявам, че и този Дюр ще я оцени.

Секретарката на програмния директор очевидно беше голям фен на Оливер и на чуждите думи, които обаче не използваше съвсем уместно.

— Моят любим репортер господин Гертнер! Репортажът ви снощи беше доста екзобичен. Между впрочем, от градинското ви предаване също съм очарована. Вече копирах концепцията ви в много екземпляри и я раздадох по кабинетите в сградата.

— Благодаря! — отговори скромно Оливер.

— Знаете ли, самата аз имам градина, която спешно се нуждае от промяна — каза секретарката и засия. — И така, с какво мога да ви бъда прокламирана днес?

— Имаме уговорен час с господин Дюр в единайсет. Става въпрос за градинското предаване.

— Ох, колко съжалявам. Господин Дюр не е в кабинета си — секретарката започна да разлиства календара със срещите му, който лежеше пред нея на бюрото. — Кога сте го верифицирали?

Изгледах я малко объркана, но по всичко личеше, че Оливер я разбираше.

— Още миналата седмица.

Секретарката поклати глава с гримаса на съчувствие.

— Наистина съжалявам, но не сте първият, на когото му се случва подобно нещо. Той е гений, истински корилей в своята област. Но не е особено умно да си договаряте срещите лично с него. Просто забравя да ми предаде повечето уговорки и аз не ги нанасям в календара му. А среща, която не фигурира там, няма как да се състои. Нещо важно ли беше?

— Разбира се! — намесих се аз.

Този „корилей“ на телевизионните предавания ми се струваше доста вятърничаво растение. Постоянно отлагаше срещите, а когато накрая се стигнеше до конкретна уговорка, той просто я забравяше.

Оливер само гледаше нещастно.

— Хм — реагира секретарката. — Понеже сте вие, ще ви дам един съвет: шефът ще е през целия ден в студио номер три на някакъв запис. Ако отидете там, ще ви се отвори възможност да проведете разговора си.

— Сърдечно ви благодаря — отговори Оливер. — Ще преценя дали е удобно.

— Какво толкова има да се преценява? — попитах го, когато излязохме навън в коридора. — Съветът си го бива. Щом „корилеят“ не отива при градинаря, градинарят трябва да отиде при „корилея“.

Оливер се разсмя.

— Е, добре. Така, ако не друго, то поне ще видиш как изглежда едно студио отвътре.

Но докато стигнем до там, започнах да проклинам обувките си на висок ток, които бях обула по случай големия ден. Имах чувството, че площта, върху която се разпростираше телевизията, е безкрайна.

— А аз си мислех, че сте малка телевизийка — казах раздразнено.

— Е, не чак толкова малка — отговори Оливер.

Студио три се помещаваше в едно грозно, плоско и широко хале, в което се лутахме цяла вечност измежду огромно количество кулиси, кабели, колони, прожектори, стъклени сандъци, трибуни и тълпи от хора. Оливер явно познаваше повечето от тях. Раздаваше поздрави наляво и надясно, като същевременно ми обясняваше кой какъв е.