Читать «Неморално предложение» онлайн - страница 109

— Това го казваш само защото Петра успя да ти го измъкне изпод носа — отвърнах аз.

— Оливия, кажи ми моля те, че не го мислиш сериозно! — засмя се искрено Евелин.

— Разбира се, че не го мисля — признах аз.

Ако Евелин го беше пожелала, със сигурност щях да намеря нейните презервативи в бюрото на Щефан.

— Е, сега вече ме успокои — отвърна Евелин. — Уверена бях, че знаеш колко е изискан вкусът ми. Почернелите от солариум хипохондрици със сигурност не са мой тип.

И моят също, помислих си. Но Щефан невинаги е бил такъв. Преди той беше много мил човек.

— Освен това — добави Евелин, този път съвсем сериозно, — освен това, не мога да си легна с брата на съпруга ми, нали така? Това говори за липса на стил.

— Ами, да — казах, а в същото време една леденостудена ръка се спусна към гърлото ми и го стисна здраво. Ох, какво направих! Аз нямах никакъв стил. Бях спала с брата на мъжа си.

— Освен това никога не бих го направила, защото те харесвам — допълни Евелин нежно и в този момент леденостудената ръка стисна гърлото ми още по-силно, толкова силно, че вече не можех да си поема дъх.

— И аз те харесвам — чух се да казвам с пресипнал глас.

И това си беше абсолютната истина. Харесвах Евелин. Много я харесвах. Особено откакто разбрах, че не е имала връзка с Щефан. Просто беше ремонтирала къщата ми и нищо повече. А какво направих аз в знак на благодарност? Преспах с мъжа й.

Аз бях утайка. Възможно най-гадната утайка. По-гадна от Петра дори. При нея просто подлостта беше заложена по рождение.

Гледах Евелин с отчаяние. Как бих могла някога да оправя нещата?

— А какво показа тестът за бременност? — попитах с пресекващ глас.

О, Господи! Не бях помислила дори и за секунда за бебето на Евелин, докато се въргалях с баща му в леглото.

Аз бях най, ама възможно най-долната гнусна утайка.

— Положителен! — каза Евелин и се засмя. — Поне за мен. Ха-ха-ха.

Когато обаче видя объркания ми поглед, тя отново стана сериозна.

— Не, всъщност даде негативен резултат.

Все още бях объркана.

— Това означава ли, че не си бременна?

Евелин поклати глава.

— Не, не съм. И знаеш ли какво? Никога няма и да забременея. За цялото това време ми стана ясно едно: изобщо не искам дете.

— Наистина ли?

— Да — отсече Евелин. — Да ти кажа, никога не съм искала дете, но си мислех, че просто е задължително да имаш, че това е част от живота. И ако не сега, то кога? Смятам, че идеята беше много глупава. Някои хора просто не са създадени, за да имат деца.

— Но Оливер — започнах, като се опитах да не обръщам внимание на угризенията на съвестта си, — той толкова иска да има деца.

— Да — отговори ми Евелин. — Той е ужасно разочарован. Но ме разбира. Винаги всичко разбира. Знаеш ли, той е толкова мил човек. Не искам да му причинявам болка.

— Да — прошепнах тихо.

„Утайка, утайка!“ — шепнеше вътрешният ми глас.

Евелин каза с усмивка:

— Винаги ще го обичам и той го знае. Но той просто не е призваният да бъде баща на моите деца. Нито той, нито някой друг. Когато най-накрая тези проклети шест месеца изтекат, ще си намеря нова работа. Просто съм прекалено добра, та да изчезна от трудовия пазар, за да сменям пелени или нещо подобно. Мисля, че на първо време ще е най-добре да отида някъде в чужбина.