Читать «Военна морга» онлайн - страница 47

Чаках на пистата, където Бентън ме остави, и сега гласовете им достигаха до мен. Предпочитах така, вместо да го последвам до бентлито, без да имам ни най-малка представа кой беше мъжът, за каква пратка говореше и откъде знаеше, че човек на име Скарпета ще бъде в Ханском и че или ще пристигне с хеликоптер, или ще чака хеликоптера, и по кое време точно ще стане това. Първият, за когото се сетих, беше Джак Филдинг. Твърде вероятно беше той да е уведомен за разписанието ми. Проверих айфона си. Ан и Оли бяха отговорили на есемесите ми и вече бяха в Центъра. Очакваха ме. Нищо от Филдинг обаче. Какво ставаше с него? Нещо ставаше. Нещо сериозно. Нещо по-различно от присъщата му безотговорност, безразличие или непоследователност. Надявах се, че е добре, че не е болен или ранен, че не се е скарал с жена си. Видях Бентън да пъха нещо в джоба на якето си. Отправи се към нашата кола, и това беше знак за мен. Приеми нещата, каквито са, и не задавай въпроси. Въпреки спокойния му, любезен тон долавях, че шофьорът не е съвсем по вкуса му.

— Какво е това? — Затръшнахме предните врати едновременно с Марино, който отвори багажника и започна да товари кутиите и чантите ми.

Бентън включи парното и не отговори. Марино внесе повечето ми вещи, после се приближи и почука по прозореца.

— Какво, по дяволите, беше това? — Той погледна към бентлито. Снегът се сипеше тежко, заскрежаваше козирката на бейзболната му шапка и се топеше върху стъклата на очилата му.

— Колко души знаеха, че с Луси отивате в Доувър днес? — Бентън се приведе над мен, докато разговаряше с него.

— Генералът. И капитан — как се казваше — Авалон. Позвъних й, понеже исках да оставя съобщение за доктора. И някои хора от офиса ни знаеха. Защо?

— И никой друг? Може би си изпуснал някоя дума пред парамедиците от спешното или пред полицията на Кеймбридж?

Марино спря и се замисли. Лицето му смени изражението си. Не беше сигурен с кого точно е разговарял. Опитваше се да си припомни, пресмяташе. Ако беше направил някоя глупост, нямаше да иска да признае — вече понесе достатъчно укори за недискретността си. Опасяваше се да не го нападнат отново, макар че, ако трябваше да сме честни, не би следвало да се държи така, сякаш полетът до Доувър, за да ме вземат с Луси, е класифицирана информация. Местопребиваването ми не беше държавна тайна. Може би единствено причината, поради която бях там и поради която се връщах тук.

— И да си го направил, не е кой знае какво. — Бентън, изглежда, четеше мислите ми. — Само се опитвам да разбера как пратеникът е научил къде да чака хеликоптера.

— Че какъв е тоя пратеник, дето кара бентли? — попита Марино.

— Очевидно такъв, че да бъде осведомен за програмата ви и за идентификационния номер на хеликоптера — отвърна Бентън.

— Дяволите да те вземат, Филдинг! Какви ги вършиш! Изгуби, и това е. — Марино свали очилата си, но нямаше с какво да ги избърше, а без старите телени рамки лицето му изглеждаше голо и странно. — Споменах пред няколко души, че най-вероятно се прибираш днес, не утре. Искам да кажа, очевидно някои хора са били информирани заради проблема с мъртвото момче, дето кърви и всичко останало. — Последното беше адресирано към мен. — Единствен Филдинг обаче беше наясно точно какво правиш, а той несъмнено познава хеликоптера на Луси, понеже се е качвал на него. Мамка му, нищо не знаеш ти — мрачно додаде Марино.