Читать «Военна морга» онлайн - страница 48

— Ще говорим в офиса — опита се да му затвори устата Бентън.

— Защото какво, по дяволите, всъщност знаем за него? Какви ги върши? Крайно време е да престанеш да го защитаваш. На него определено не му пука за твоите интереси — обърна се към мен Марино.

— Ще говорим по-късно. — В тона на Бентън се прокраднаха предупредителни нотки.

— Опитва се всякак да те прецака. — Марино пак говореше на мен.

— Сега не е моментът да навлизаме в подробности — каза Бентън с равен глас.

— Той иска мястото ти. Или може би просто не иска ти да си на това място. — Марино се взря в мен, зарови ръце в джобовете на коженото си яке и отстъпи от прозореца. — Добре дошла у дома, докторе. — В колата влетяха снежинки и се разтопиха върху лицето и врата ми, студени и мокри. — Хубаво е да си припомниш на кого всъщност можеш да имаш доверие, нали? — Той не откъсваше поглед от мен, докато вдигах прозореца.

Сигналните лампи хвърляха червени и бели отблясъци по крилете на паркираните самолети, докато бавно прекосявахме пистата към отворените врати на охранявания вход.

Бентлито беше пред нас и забелязах, че върху табелата с номер на щата Масачузетс нямаше щемпел, който да подскаже, че колата е собственост на компания за лимузини. Не бях изненадана. „Бентли“ беше рядко срещана марка, особено тук, където хората, дори онези, които притежаваха частни самолети, бяха консервативни и гледаха да не бият на очи. Рядко виждах бентли или ролс-ройс по тези места; тойота или сааб бяха по-честа гледка. Минахме пропуска — един от няколкото пункта в цивилния сектор на летището — и сложих ръка върху мекия джоб на коженото яке на Бентън, без да докосвам белия плик, който едва се подаваше навън.

— Ще ми кажеш ли какво стана току-що? — Изглежда, му бяха предали някакво писмо.

— Никой не би трябвало да знае, че току-що си се приземила тук или че би могла да си тук; никой не би трябвало да знае каквото и да е лично за теб или за местопребиваването ти. Точка. — Лицето и гласът на Бентън бяха твърди. — Очевидно се е обадила в Центъра и Джак й е казал. Очевидно се е обаждала и преди, а кой друг, освен Джак ще направи подобно нещо? — Каза го, сякаш думите му не подлежаха на съмнение, а аз нямах представа за какво говори. — И кой и защо ще я уведомява, за бога! — продължи Бентън, но не вярвах, че е възможно да не разбира каквото и да е от току-що произнесеното. Тонът му подсказваше съвършено друго. Не долавях дори изненада.

— Кой? — наистина недоумявах аз. — Кой е звънял в Центъра?

— Майката на Джони Донахю. Очевидно, това е шофьорът й — кимна той към колата пред нас.