Читать «Военна морга» онлайн - страница 45

Достатъчна била малко вода в резервоара. Щели сме да избухнем в пламъци по време на полета и с мотора щяло да е свършено. Или да замърси хидравличната течност с нищожно количество примес — пръст, да речем — или масло, или да сипе вода в резервоара, и управлението щяло да откаже като сервоусилвател на волана в колата, само може би с малко по-сериозни последици, понеже щяхме да сме на петстотин метра във въздуха. Ако наистина искаш да създадеш хаос, замърси и горивото, и хидравличната течност, и така едновременно ще предизвикаш взрив и ще блокираш хидравликата — описваше Луси кървави сцени, докато летяхме с опция на интеркома „само за екипажа“, така че Марино да не чуе. След залез-слънце, каза Луси, това би било особено злополучно, когато аварийното кацане, и без това рисково, е далеч по-проблемно, понеже не виждаш какво има под теб и можеш само да се надяваш да не паднеш върху дървета, електропроводи или някакви други препятствия.

Разбира се, саботажът, от който най-много се страхуваше, беше експлозивът. Луси и без друго беше обсебена от експлозивите; от онова, за което в действителност бяха използвани, и от онзи, който ги използваше срещу нас, в случай че обслужваше нечии цели. Трябваше да изслушам и това, преди да продължи, за да ме потисне още повече с обяснението колко лесно може да бъде поставено подобно нещо — за предпочитане, под подовата постелка в багажното отделение, така че като се задейства, да взриви и резервоара с гориво под задните седалки. Хеликоптерът се превръщал в крематориум, каза ми тя и отново ме върна към мислите за войника с „Хъмви“ и съсипаната му майка, която ми крещеше по телефона. Правех подобни злополучни асоциации почти през цялото време на полета, понеже, за добро или зло, всяко бедствие, за което станеше дума, провокираше живи картини от собствената ми практика. Знаех как умират хората. Знаех точно какво щеше да бъде, ако и с мен се случеше същото.

Луси намали газта, включи спирачките на ротора и в мига, в който лопатите спряха, предната врата на колата на Бентън се отвори. Светлините в купето не светнаха. Същото щеше да е и с всяка от колите до пистата, понеже полицаите и федералните, включително бившите, си имаха своите приумици. Не обичаха да стоят облегнати на вратите. Мразеха да си слагат предпазните колани и не понасяха лампите в купетата на колите. Програмирани бяха да избягват клопките и ограниченията, които биха попречили на бягството им. Гледаха да не се превръщат в осветени мишени. Бяха предпазливи; но все пак не толкова предпазливи, колкото Луси през последните часове.

Бентън тръгна към хеликоптера и спря да ни изчака до дървената платформа. Беше пъхнал ръце в джобовете на старото черно яке от астраган, което му подарих преди много години за Коледа, посребрената му коса беше разбъркана от вятъра. Високата му слаба фигура се открояваше на фона на снежното небе, а пулсиращата светлина изостряше чертите на лицето му. Всеки път, когато го видех след дълга раздяла, го гледах с очите на непознат и отново се чувствах привлечена към него, точно както на онази среща във Вирджиния, където бях новият шеф, първата жена в Съединените щати, оглавила подобно мащабно медицинско изследователско звено, а той беше легендата в средите на ФБР, психологът криминалист, звезда и директор на тогавашния Център по поведенчески науки в Куантико. Влезе в кабинета ми и изведнъж почувствах, че губя почва под краката си, а това нямаше никаква връзка със серийните убийства, които щяхме да обсъждаме.