Читать «Военна морга» онлайн - страница 43

— И не са само тези двамата. Тук имаш проблеми с всички — каза Луси.

— Значи не е трябвало да назначавам никого. Включително и теб, предполагам.

— Най-вероятно. Аз не съм най-добрият отборен играч. — Уволниха я от ФБР и от програмата за високотехнологични изтребители. Не мисля, че Луси би могла да бъде надзиравана от когото и да е било, включително и от мен.

— Е, хубаво е да се прибереш у дома — отвърнах аз.

— Каквото и да казват, прототипните инсталации винаги крият риск, винаги са едновременно и цивилни, и военни, едновременно са и под местна, и под федерална юрисдикция. Свързани са и с академичните среди — каза Луси. — Нито риба, нито рак. Хората от екипа не знаят как точно да реагират или не са в състояние да спазват известни ограничения, ако допуснем, че изобщо разпознават границите. Отдавна те предупредих.

— Не си спомням подобно предупреждение. Помня само, че ми говори в този смисъл.

— Да въведем идентификационния код за Лейкхърст и да преминем към визуален полет, понеже ми се струва, че ни чакат дълги часове — реши тя. — Изтласкаха ни още по на запад и ще се натъкнем на страничен вятър, който ще ни забави с повече от двайсет възела. В крайна сметка ще бъдем принудени да се приземим в Харисбърг или Алънтаун.

5.

Кацнахме на дървената платформа с колела. На светлината на бордовите прожектори въвлечените във вихрушка от перките снежинки заприличаха на пощурели молци. Плъзгачите предпазливо докоснаха терена, после тромаво се разтвориха под силата на тежестта, а четирите редици прожектори от охранявания портал, близо до оператора от наземното обслужване, се обърнаха към нас.

Пресякохме рампата, осветихме бързо падащия сняг и различих силуета на зеленото порше SUV на Бентън. Познавах и другите две коли, и двете черни — шевролет и рейндж роувър. Но за първи път виждах четвъртата кола — лъскав седан с хромирана решетка на радиатора. Луси и Марино сигурно бяха дошли поотделно и, съвсем логично, бяха оставили спортните си коли на паркинга на наземния персонал. Племенницата ми винаги пристигаше на летището преди останалите, за да подготви хеликоптера, да го провери от тръбата на Пито на носа до опашния редуктор. Отдавна не я бях виждала в това състояние и в двете минути, докато я изчаквахме да приключи, исках да си припомня — съвсем точно — последния път, когато е била такава, с надеждата да си обясня какво става. Защото тя упорито продължаваше да мълчи.

Нямаше да ми каже обаче, ако това не влизаше в плановете й. Невъзможно беше човек да изкопчи информация от нея, преди тя да реши, че е дошъл подходящият момент да я сподели. Луси вирееше добре единствено когато беше обгърната в потайност. Чувстваше се много по-спокойна като онази, която не е, отколкото която е, и винаги беше така, още от най-ранните й години. Хранеше се от силата на мистерията, а драмата на риска, на реалната опасност, я изпълваше с енергия. Колкото по-голяма беше заплахата, толкова по-добре. Единственото, което ми разкри до този момент, беше, че в апартамента на мъртвеца има субсидиран от Агенцията за авангардни проекти към Министерството на отбраната прототип на мултифункционалните роботи, наречени ТООТО, замислени на времето да участват в отстраняването на трупните останки от бойното поле — с други думи, да изнасят труповете по време на война като механични Мрачни жътвари. ТООТО беше безчувствен и нецелесъобразен, и аз непреклонно отстоявах тази позиция през последните години. Но малката подробност, че мъртвият е държал подобен апарат в апартамента си, не обясняваше поведението на Луси.