Читать «Военна морга» онлайн - страница 238

— Всъщност, интересуваш се и твое право е да се интересуваш от каквото пожелаеш. Колко пъти обаче трябва да ти повтарям едно и също?

— Няма да забравя деня, в който се срещнахме.

— Боже, звучи сякаш е било преди сто години. Приличаме на двойка през петдесетте в неделя вечер. — Докоснах ръката му.

— Хиляда деветстотин осемдесет и осма, онова италианско ресторантче. Помниш ли го? „При Джо“.

— Всеки път, когато излизах с ченгетата, накрая отивахме там. Нищо не може да се сравни с голяма порция печени спагети след местопрестъплението.

— Отскоро си била шеф. — Бентън говореше на огъня и леко галеше ръката ми. Седяхме, сплели пръсти върху гърба на Сок. — Попитах те за Джак, понеже беше така внимателна към него, така предпазлива, така целенасочена. Помислих си, че подобно нещо е необичайно. Но колкото повече настоявах, толкова по-агресивна ставаше ти в желанието си да се защитиш. Никога няма да го забравя.

— Не беше заради него — отвърнах. — Причината беше в начина, по който се чувствах аз.

— Заради Бригс. Не е лесно човек като него да ти е шеф. Нямам предвид нещата такива, каквито изглеждат. Не е нужно да си непременно негова подчинена, или подчинена на когото и да било. По-скоро бих очаквал да те видя на върха.

— Не ставай саркастичен, моля те.

— Шегувам се, а двамата наистина сме прекалено изтощени и скапани за подобни шеги. Извинявай.

— Както и да е, случилото се е моя грешка. Няма да прехвърля вината върху него или когото и да е — продължих. — Но тогава той беше като господ. Поне за мен. Наистина ме покровителстваше. Мисля си, че единственото, което някога бях правила, беше да ходя на училище, да уча, да бъда отдадена на болниците, в които пребивавах, и аз не знам колко години, като в дълъг сън, в който работех много и рядко спях, и разбира се, изпълнявах онова, което ми нареждаха висшестоящите. В началото дори не поставях под въпрос подобно съществуване, понеже имах усещането, че не заслужавам да съм лекар. Трябваше да поема бакалницата на баща си, да бъда съпруга и майка, да живея просто, като всички останали в семейството ми.

— Джон Бригс е бил най-силната личност, на която някога си се натъквала. И мога да си представя защо — каза Бентън и аз си помислих, че може би той го познава по-добре, отколкото си представях.

Запитах се колко ли бяха общували през изминалите шест месеца, и не само по повод на Филдинг, а изобщо.

— Моля те, не се чувствай застрашен от него — изрекох го и се запитах какво ли знаеше Бентън за Бригс — и най-вече, какво ли знаеше за мен. Миналото ми с него вече беше без значение. А и така или иначе, всичко беше само плод на моите възприятия. — Изпитвах нужда той да бъде силен. По онова време изпитвах нужда той да е именно такъв.

— Защото баща ти е бил всичко друго, но не и силен. Години наред е боледувал, ти си се грижила за него, за всички. Имала си нужда поне веднъж някой да се погрижи за теб.

— А когато получих онова, което исках, познай какво се случи. Джон се погрижи по ужасен начин за мен. Или по-точно, аз се погрижих по ужасен начин за себе си. Знам, бях принудена да престъпя принципите си и да бъда въвлечена в нещо, което не беше коректно.