Читать «Военна морга» онлайн - страница 236

— Хиляда деветстотин седемдесет и осма — казах, когато влязох във всекидневната с вградени полици за книги и стари греди по тавана. Светлината беше приглушена, а огънят пращеше и тлееше в тухленото огнище, сред рояка искри от дънера, който Бентън разбутваше с ръжена. — Би трябвало да е почти на възрастта на Луси — около трийсет и една. — Подадох му чашата със скоч. Щедра порция, само с няколко кубчета лед. На светлината на огнището течността изглеждаше с меден цвят. — Мислиш ли, че е тя? Че Дон Кинкейд е биологичната му дъщеря? Понеже аз смятам така. И се надявам, че досега не си знаел за нея.

— Не знаех, уверявам те. Така е.

— Всъщност, ти наистина не обърна внимание на Дон Кинкейд, нито на детето на Филдинг от жената в затвора.

— Не. Но не забравяй колко бързо се развиха събитията, Кей. — Настанихме се един до друг на дивана, а Сок се намести в скута ми. — До миналата седмица Филдинг стоеше извън полезрението ни, поне що се отнася до нещо криминално; нещо, свързано с насилие. Трябваше обаче да се натъкна на всички тези проблеми, за да разбера за осиновеното дете. — Бентън сякаш беше леко раздразнен от себе си. — Зная, че в крайна сметка щях да разбера, а до този момент това не се беше случило, понеже не ми изглеждаше важно.

— В общата схема на нещата и по онова време не е било важно. Не се опитвам да те поставя на подсъдимата скамейка.

— От архивите, които прегледах, зная, че първия път бебето — момиче — е било дадено за осиновяване, докато майката била в затвора. От агенция за осиновяване в Атланта — каза той. — Не е изключено, подобно на някои осиновени деца, и тя да се е опитала да установи кои са биологичните й родители.

— Като вземем предвид интелекта й, навярно не й е било трудно.

— Божичко. — Бентън отпи от чашата си с уиски. — Винаги е онова, което смяташ за незначително; което преценяваш, че може да почака.

— Знам. Почти винаги. Малката подробност, с която не искаш да се товариш.

Седяхме на дивана, загледани в огъня, а Сок се беше сгушил в мен. Привърза се към мен. Не ме изпускаше от поглед. Трябваше да ме докосва, за да се почувства сигурен, че няма да изчезна, а той да бъде изоставен в някоя порутена къща, където се случват ужасни неща.

— Мисля си, че има голяма вероятност ДНК тестовете да ни разкрият повече за Дон Кинкейд — продължи Бентън с равен глас. — Ще ми се да знаех по-рано, но нямахме повод да търсим.

— Не е нужно непрекъснато да го повтаряш. Защо би ти трябвало да търсиш подобно нещо? Какво общо би имало едно бебе, което е заченал в тийнейджърските си години, с развитието на събитията сега?