Читать «Пробуждането» онлайн - страница 42

— И да си тръгнем от бала? — удиви се Бони. Погледна към Мередит, която беззвучно изрече „ти обеща“. — Направо не мога да повярвам — измърмори сърдито момичето.

— Не знам как ще я открием — каза Мередит, — но трябва да опитаме. — И додаде със странно колеблив глас: — Бони, ти случайно да знаеш къде може да е тя?

— Какво? Не, разбира се, че не знам. Аз танцувах. За какво иначе са танците?

— Ти и Рей останете тук — обърна се Мат към Ед. — Ако тя се върне, кажете й, че сме отишли да я търсим.

— Ако ще тръгваме, по-добре е да побързаме — недоволно вметна Бони. Извърна се и в бързината едва не се сблъска с едно черно сако.

— О, извинявай — рязко изрече тя, вдигна глава и видя Стефан Салваторе. Той нищо не каза, докато тя, Мередит и Мат се запътиха към изхода, оставяйки зад себе си Реймънд и Ед с нещастни физиономии.

Звездите блещукаха върху ледената синева на безоблачното небе. Елена се чувстваше точно като тях. Част от нея се смееше и крещеше заедно с Дик, Вики и Тайлър, надвиквайки грохота на вятъра, но друга част сякаш наблюдаваше случващото се отстрани.

Тайлър спря колата по средата на склона на хълма край развалините на старата църква. Остави включени фаровете, докато всички слязоха. Въпреки че когато потеглиха от училището, ги последваха още няколко автомобила, сега се оказа, че те са единствените, стигнали до гробището.

Тайлър отвори багажника и извади картон с шест бири.

— Още по-добре. Така ще има повече за нас. — Предложи една на Елена, която поклати глава и се опита да потисне надигащото се прилошаване в стомаха й. Чувстваше, че не бива да е тук, но в никакъв случай нямаше да си го признае.

Те се изкачиха по каменистата пътека — момичетата се олюляваха на високите си токчета и се облягаха на момчетата. Когато стигнаха върха, Елена ахна, а Вики нададе тих вик.

Нещо огромно и червено бе надвиснало над хоризонта. На Елена й бе нужна минута, за да осъзнае, че това е луната. Беше голяма и някак си нереална, като декор във фантастичен филм, докато издутата й кръгла сфера се носеше унило, разпръсквайки зловещата си светлина.

— Прилича на голяма изгнила тиква — заяви Тайлър и запрати камък по нея. Елена се насили да му се усмихне ослепително.

— Защо не влезем вътре? — Вики сочеше с малката си бяла ръка към черната дупка, където някога е била вратата на църквата.

По-голямата част от покрива бе паднала, макар че камбанарията все още беше запазена — висока кула, издигаща се в небето. Три от стените стърчаха, а четвъртата бе висока само до колене. Навсякъде се виждаха купчини от тухли и мазилка.

Някаква светлина проблесна край лицето на Елена. Тя се извърна сепнато и видя, че Тайлър държи запалка. Той се ухили, разкривайки в мрака два реда бели зъби.

— Искаш ли да пощракаш със запалката ми?

Смехът на Елена прозвуча неестествено гръмко в опит да прикрие смущението си. Взе запалката и освети с нея вътрешността на църквата. Не приличаше на останалите гробници в гробището, макар че баща й бе казвал, че е виждал подобни параклиси в Англия. Имаше вид на голяма каменна кутия, достатъчно обемиста, за да побере двата ковчега, върху чиито капаци лежаха мраморни статуи.