Читать «Пробуждането» онлайн - страница 44

— Виж — поде той, когато тя пристъпи неохотно вътре. Извади запалката и я задържа високо над мраморната статуя на Томас Фел. — Все още е затворен, виж, залепнал като муха на мед. Виждаш ли?

Елена се втренчи в идеално затворения капак на ковчега.

— Отмести се. Аз едва не паднах вътре…

— Да бе, както кажеш, бебче. — Тайлър обви ръка около раменете й и я притисна към себе си. Тя вдигна глава и видя, че Дик и Вики са застанали в същата поза, само че очите на Вики бяха затворени и на лицето й бе изписан блажен израз. Тайлър затърка брадичката си в косата й.

— Вече бих искала да се върнем на бала — промълви безжизнено Елена.

Тайлър престана да търка брадичката си в косата й, после рече:

— Както кажеш, бебче. — Погледна към Дик и Вики. — Вие двамата съгласни ли сте?

— Ние бихме искали да останем още малко — ухили се Дик. Вики се изкиска, без да отваря очи.

— Добре. — Елена се запита как двамата ще се върнат, но се остави на Тайлър да я поведе. Когато се озоваха навън, той се спря.

— Не мога да позволя да си тръгнеш, без да ти покажа надгробния камък на дядо ми. Хайде, Елена — подкани я той, когато тя понечи да възрази, — моля те, не наранявай чувствата ми. Трябва да го видиш. Това е нашата фамилна гордост и слава.

Елена се усмихна измъчено, макар да имаше чувството, че в стомаха й се бе настанила ледена буца. Може би ако угоди на желанието му, той ще я изведе по-скоро оттук.

— Добре — кимна момичето и двамата се запътиха към гробището.

— Не по този път, а оттам. — В следващия миг той я поведе надолу към старото гробище. — Всичко е наред, честно, не е много далеч от пътеката. Ето там е, виждаш ли? — посочи към нещо, което блестеше на лунната светлина.

Елена ахна. Сърцето й замря в гърдите. Сякаш там стоеше човек, гигантска фигура с кръгла плешива глава. Никак не й се искаше да бъде тук, сред гранитни надгробни плочи, порутени и килнати от вековете. Ярката лунна светлина чертаеше странни сенки сред участъците от непрогледен мрак.

— Това отгоре е само една топка. Няма от какво да се плашиш — опита се да я успокои Тайлър и я поведе встрани от пътеката към проблясващия в тъмнината надгробен паметник. Беше изработен от червен мрамор, а голямата топка, стърчаща отгоре му, й напомняше на издутата луна на хоризонта. Сега същата тази луна ги осветяваше с лъчите си, бели като мраморните ръце на Томас Фел. Елена не можа да се овладее и цялата се разтрепери.

— Бедното ми котенце, толкова е измръзнало. Трябва да го стоплим — прошепна Тайлър. Елена се опита да го избута, но той беше прекалено силен. Обви плътно ръце около нея и я привлече към гърдите си.

— Тайлър, искам да си вървя. Искам да си тръгна сега…

— Разбира се, бебче, всички ще си тръгнем — залюля я той. — Но първо трябва да те стоплим. Господи, колко си студена.

— Тайлър, престани! — Досега ръцете му само я дразнеха, спираха движенията й, но сега тя усети с ужас как се плъзгат хищно по кожата й.

Никога досега в живота си Елена не бе изпадала в подобна ситуация — сама и далеч от всякаква помощ. Вдигна крак и насочи високото си токче към кожената му обувка, но той успя да го избегне.