Читать «Богинята на светлината» онлайн - страница 185

Дори през ужасния възел от паника, който сякаш спираше мислите в ума й, дизайнерът в Памела забеляза прелестта наоколо.

— Фантастично е, нали? — каза Лина. — Обикнах го от първия миг, в който го зърнах.

Памела погледна Лина и замига бързо, като сомнамбул, борещ се да се събуди.

— Ти всъщност не си една от тях, нали?

— Не — Лина поклати глава, при което кестенявата й коса обви с вълни стройната й талия. Усмихна се и посочи към тялото си.

— Това е от тях, но това — тя сложи ръка върху сърцето си — е съвсем смъртно. Аз съм като теб: дух, преместен от мястото, което наричат съвременния смъртен свят. Ела, да седнем на тази пейка. — Лина изчака Памела да се настани, преди да продължи. — Всъщност съм сладкар от Тулса. Това е дълга история, но крайният резултат е, че Персефона и аз сключихме сделка. Когато в Тулса е пролет и лято, нейният дух е там, в моето тяло, а аз съм тук, в Подземния свят, с Хадес. Щом в Оклахома настъпят есента и зимата, аз съм там, а тя се весели на Олимп или някъде другаде в своето божествено тяло. — Лина се усмихна широко. — И това е доста добра сделка. Зимите в Оклахома са приятни, а времето в Елисейските полета — тя посочи с жест наоколо — е винаги перфектно. Освен това, разбира се, тук е Хадес. — Очите й омекнаха.

— Не мога… Не знам дали съм способна да приема всичко това — Памела избърса с ръка челото си и се стресна като видя бледата си, призрачна ръка. — Не се усещам като себе си… Не изглеждам като себе си…

— Знам, скъпа, знам. Винаги е трудно, когато някой умре, преди да е готов. А при теб е особено трудно, защото това не е мястото, където очакваше да се озовеш накрая. Но ти обещавам, че Елисейските полета ще те посрещнат с добре дошла. Тук ще намериш покой. Не е нужно да се страхуваш. Просто слушай духа си — той знае повече, отколкото си мислиш.

— Покой… — повтори Памела. Вече не се бореше за въздух и не беше толкова изплашена. През шока и паниката усещаше нещо, което й напомняше малко на гласа на Лина. Беше сладко, топло и успокоително, като дъжд в късна пролет или следобедна дрямка. Витаеше във въздуха около нея. Лек бриз погали духовното й тяло, утешавайки я. Сякаш шептеше името й като майка, прегърнала топло в обятията си изгубено дете.

— Разбираш ли какво имам предвид? — попита Лина, изучавайки лицето й.

Памела пое дълбоко въздух и погледна отново тялото си. Този път сияещата й кожа не я изплаши. Да, това все пак беше тя — нейните ръце, нозе и всичко останало от тялото й. Вдигна отново ръка. Разглеждаше я и разпознаваше душата в променената й обвивка. Топлият бриз я лъхна, милвайки я с осезаема благосклонност и любов.

— Мисля, че започвам да разбирам — потънала в мисли, тя прокара ръка през късата си коса. Съвсем смътно отбеляза, че чувството напомня малко на това ръката й да мине през хладна мъгла. Обърна се на пейката с лице към Лина. — Мога да повярвам, че ще намеря покой тук, но любовта?