Читать «Богинята на светлината» онлайн - страница 172

Памела легна напречно на тялото му, с лице към него. После нежно потърка дясното му рамо и усети как той се отпуска под ръката й.

— По-добре ли си?

Той кимна и целуна дланта й.

— Докосването ти ме успокоява. То е единственото нещо, което има силата да облекчи тази безкрайна болка. Виждаш ли колко много се нуждая от теб?

Тя му се усмихна тъжно.

— Аполоне, змиите не могат да те наранят на Олимп.

— Не, но отсъствието ти ще ме нарани.

— Знам — тя прехапа устни. — И мен ще ме боли, когато няма да те има!

— Тогава ела с мен! Ти си сродната ми душа, моля те да бъдеш и моя съпруга!

Памела преглътна острия вкус на бъдещето, без Аполон. О, ако беше толкова лесно!

— Какво ще правя на Олимп, сред всички богове? — тя поклати глава. — Независимо колко много го искаш, аз не съм художник. Не искам някакво божествено студио, в което да се правя, че съм талантлива и че ме интересува рисуването на картини, на каквото и да е, за когото и да е. — Тя отново поклати глава и въздъхна. — Аполоне, там живеят ли някакви смъртни?

— Много от нимфите и прислужниците са полубожества — бързо отвърна той. — И често на някой жрец или жрица се позволява да посети своя безсмъртен покровител.

— Полубожествата не са смъртни, а жриците и жреците идват на посещение и после се връщат обратно към смъртния си живот — тъжно каза тя.

— Ти ще си моя съпруга! Ще помоля Зевс да те направи безсмъртна.

Памела изтегли ръката си от неговата.

— Да кажем, че се омъжа за теб и ме направят безсмъртна. После какво ще правя през останалата част от вечността? Нямам царство като сестра ти, нямам работа, Аполоне! Нямам нищо, освен онова, което ми е позволено да имам чрез теб!

Тя видя как в очите му проблесна разбиране.

— Би било още една клетка — тихо каза той. — Аз не съм Дуейн, но това няма особено значение. За теб това ще е просто поредната клетка — по-голяма, по-красива и с повече власт, но…

— Все пак клетка — довърши тя.

Аполон отново взе ръката й в своята.

— Тогава избирам да остана с теб!

Очите на Памела се разшириха и тя заклати отривисто глава.

— Не! Не можеш! Ти си Аполон, бог на светлината! Не можеш да напуснеш своя свят — не и завинаги. Знаеш, че не можеш! Какво ще стане с хората? Няма ли да ги обречеш на тъмнина?

— Слънцето може да измине пътя си по древното небе без мен. Кобилите ми знаят пътеката, по която върви златната ми колесница. Те често я следват сами, без да ги насочвам.

— Аполоне, не е редно да напуснеш Олимп. Не можеш да бъдеш смъртен мъж.

— Тази седмица бях смъртен. Мога да бъда такъв за цял живот.

— И колко дълго ще продължи това? Само виж какво се случи в твоя съвсем първи смъртен ден. Ти умря! — думите изригнаха от устата й. — Независимо какво казваш на сестра си, на Еди или на себе си, аз бях там и видях! Гледах как умираш! Ти спаси живота ми, а после загуби своя. Ако Хермес не се беше появил, сега щеше да си мъртъв! — Тя пое въздух и усети как цялата трепери, докато стиска ръката му. — Не бих могла да понеса това, Аполоне. Не мога да гледам как умираш отново.

— Шшт! — прошепна той и я придърпа в обятията си. — Трябва да има начин да излезем от това положение! Просто ще го намерим!