Читать «Конспирация за короната» онлайн - страница 33

- Тези ли са?

- Да, Ваше Величество - отвърна Брага.

- Факла - изкомандва Олрик, нетърпеливо щракайки с пръсти, дока-то войник откачаше една от стената и му я подаде. Олрик се навъси: -Дръж я близо до главите им. Искам да им видя лицата - втренчи се в тях. - Никакви белези? Не са били бити?

- Не, Ваше Величество - отвърна Брага. - Предадоха се веднага без битка и капитан Уайлин сметна за най-удачно да ги заключи, докато претърси остатъка от замъка. Одобрих решението му. Не можем да сме сигурни, че тези двамата са действали самостоятелно.

- Не, разбира се. Кой е заповядал да им се запушат устите?

- Не зная, Ваше Величество. Желаете ли запушалките да бъдат махнати?

- Не, вуйчо Пърси. о, вече не мога да те наричам така, нали?

- Вие сте кралят, Ваше Величество, можете да ме наричате както пожелаете.

- Но не е достойно, не и за водач, обаче ерцхерцоже е прекалено формално. Ще те наричам Пърси, става ли?

- Вече не е уместно да обсъждам решенията ви, повелителю.

- Пърси тогава. и не, оставете им намордниците. Нямам намерение да им слушам лъжите. Какво ли ще кажат, освен че не са го направили. Заловените убийци винаги отричат престъпленията си. Какъв избор имат? Освен ако не искат да прекарат последните мигове от живота си като наплюват своя крал в лицето. Няма да им доставя това удоволствие.

- Биха могли да ни кажат дали са работили сами или за друг. Биха могли да кажат кой е той - или те.

Олрик продължи да ги изучава. Очите му се фокусираха върху белег във формата на „М“ върху лявото рамо на Ройс. Присви очи, сетне грабна факлата от войника и я задържа толкова близо до лицето на крадеца, че последният потрепна.

- Какво е това? Прилича на татуировка, но не точно.

- Дамга, Ваше Величество - отвърна Брага - Това е Белегът на Ман-зант. Изглежда това създание някога е лежало в затвора Манзант.

Олрик изглеждаше объркан:

- Не знаех, че затворените там ги освобождават. Или че успяват да избягат.

Брага също изглеждаше объркан.

Олрик сетне пристъпи да разгледа Ейдриън. Когато забеляза малкия сребърен медальон на врата му, принцът го повдигна, разгледа го с леко любопитство и го пусна с презрение.

- Няма значение - рече Олрик. - Не ми изглеждат да са от онези, които биха предоставили информация доброволно. Сутринта ги завлечете на площада и ги измъчвайте. Ако кажат нещо достойно, обезглавете ги.

- А ако не?

- Ако не, разкъсайте ги бавно. Изкарайте червата им на слънцето и нека кралският хирург се погрижи да останат живи колкото се може по-дълго. И нека бъде обявено с хералди. Искам да има тълпа. Хората трябва да знаят какво е наказанието за измяна.

- Както желаете, повелителю.

Олрик се отправи към вратата, сетне спря. Обърна се и зашлеви Ройс през лицето с опакото на ръката си.

- Той ми беше баща, безполезен боклук такъв!

Принцът излезе, оставяйки двамата да висят безпомощно в очакване на зората.

* * *

Ейдриън можеше само да гадае колко дълго са висели на стената; може би бяха минали два-три часа. Безличните гласове на затворниците прозвучаваха все по-нарядко, докато накрая престанаха напълно. Запушалката в устата му се напои със слюнка и той се затрудняваше да диша. Китките му се разраниха от протриването на оковите, а краката и гърбът го боляха. За да влоши нещата, студът стягаше мускулите му, което правеше напрежението още по-болезнено осезаемо. Не желаейки да поглежда към Ройс, той ту затваряше очи, ту отправяше поглед към отсрещната стена. Полагаше всички усилия да не мисли за това, което предстоеше да се случи с настъпването на деня. Вместо това умът му бе пълен с мисли на самообвинение - вината бе негова. Неговото настояване да нарушат правилата ги бе довело тук. Той щеше да е отговорен за смъртта им.