Читать «Проектът Калигула» онлайн - страница 12

Скарпета изобщо не се съмняваше в самоличността на Тони Дериън. Шофьорската й книжка и ключовете от апартамента й бяха в един джоб на анорака, пристигнал заедно с трупа. Рентгеновата снимка показа зараснали фрактури на ключицата и дясната ръка и тези стари травми съответстваха на получените от Тони преди пет години, когато била блъсната от кола, докато карала колело — по информация, получена от полицията.

— Казвах й да не тича в града — говореше госпожа Дериън. — Не мога да ви опиша колко пъти съм й го повтаряла. Но тя никога не е тичала след мръкване. Не знам защо ще тича, като вали. Тя мрази да тича, като вали, особено ако е студено. Мисля, че е станала някаква грешка.

Скарпета побутна към нея една кутия с носни кърпички и каза:

— Бих искала да ви задам няколко въпроса, да обсъдим някои неща, преди да я видите. Може ли? — След разпознаването Грейс Дериън нямаше да е в състояние да говори. — Кога се видяхте или чухте последния път с дъщеря ви?

— Във вторник сутринта. Не мога да ви кажа точното време, но беше някъде около десет. Обадих й се и си побъбрихме.

— Тоест преди два дни, на шестнайсети декември.

— Да. — Госпожа Дериън избърса очите си.

— И оттогава не сте имали никакви контакти с нея? Никакви обаждания, гласова поща, имейли?

— Ние не разговаряме всеки ден, нито пък всеки ден си пращаме имейли, но получих един есемес от нея. Мога да ви го покажа. — Посегна към чантата си. — Предполагам, че трябваше да съобщя за това на детектива, как се казваше…

— Марино.

— Той попита за имейла й. Каза, че трябвало да го прегледат. Аз му дадох адреса, но разбира се, не знаех паролата. — Затършува за телефона и очилата си. — Обадих се на Тони във вторник сутринта, за да я питам дали иска пуйка или шунка. За Коледа. Но тя не искаше нито пуйка, нито шунка. Каза, че може да донесе риба, и аз й казах да вземе каквото иска. Беше си съвсем нормален разговор, предимно за такива работи, защото братята й ще идват за празниците. Всички щяхме да се съберем на Лонг Айланд. — Вече бе извадила телефона и си бе сложила очилата, и преглеждаше нещо с треперещи ръце. — Аз живея там. В Айслип. Медицинска сестра съм болница „Мърси“. — Подаде телефона на Скарпета. — Ето какво ми прати снощи. — Издърпа още кърпички от кутията.

Скарпета прочете есемеса.

„От: Тони

Още се мъча да си взема свободни дни, но Коледа е шантаво време. Трябва да си намеря заместник, а никой не иска, особено заради смяната. ХХОО

917-555-1487

Получено: Сря Дек 17, 20:07“

— И този номер, който започва с 917, е на дъщеря ви? — попита Скарпета.

— Да, на джиесема й.

— Можете ли да ми кажете за какво говори тя в това съобщение? — Трябваше да се погрижи Марино да научи за него.

— Тони работи нощна смяна и през уикендите, и се опитваше да намери някой да я замести, за да може да си вземе малко почивка по празниците — отвърна госпожа Дериън. — Братята й ще дойдат.

— Бившият ви съпруг каза, че работела като сервитьорка в Хелс Китчън.

— Типично за него да каже подобно нещо, все едно тя разнася поръчки или подмята бургери. А всъщност Тони работи в салона на „Хай Ролър Лейнс“, много хубаво заведение, от висока класа, не някакъв си прост боулинг клуб. Иска един ден да има собствен ресторант в някой голям хотел в Лас Вегас или Париж, или Монте Карло.