Читать «Проектът Калигула» онлайн - страница 10

— Още от същите извратени гадости — каза тя.

Бъргър си сложи очилата и се приведе над нея да погледне. Миришеше на масло за вана „Аморверо“ и не носеше грим, но пък не й и трябваше. Късата й тъмна коса бе разчорлена и тя изглеждаше адски секси по анцуг без нищо под него. Ципът на горнището бе смъкнат и се виждаха съблазнителните й гърди — не че Бъргър влагаше някакъв смисъл в това. Луси не бе сигурна какво иска тя или къде витае през последните три денонощия, но със сигурност не беше тук — не и емоционално. Искаше й се да я прегърне, да й покаже какво бе имало между тях преди, и колко хубаво им беше.

— Разглежда уебсайта на Фермата за трупове и се съмнявам, че го прави, защото мисли да се самоубие и да завещае тялото си на науката — рече Луси.

— За кого говориш? — Бъргър четеше изобразената на екрана на лаптопа бланка със заглавие:

„Център по съдебна антропология

Университет на Тенеси, Ноксвил

Въпросник за даряване на тела“

— Хап Джъд — каза Луси. — Засякох влизането му в този сайт по IP адрес, защото той току-що използва фалшиво име, за да поръча… Чакай, дай да видим какво е намислил този мръсник. Да проследим дирята. — Почна да отваря уебстраници. — Стигаме до този екран тук. Продажба на софтуер ФОРДИСК. Интерактивна компютърна програма, която работи под Уиндоус. Класифициране и разпознаване на скелетни останки. Този е истински психопат! Това не е нормално. Казвам ти, напипали сме нещо.

— Хайде да бъдем честни. Напипала си нещо, защото търсиш нещо — каза Бъргър, сякаш намекваше, че Луси не е искрена. — Опитваш се да намериш улики за някакво въображаемо престъпление.

— Намирам улики, защото той ги оставя — каза Луси. Двете спореха за Хап Джъд от седмици. — Не знам защо си толкова резервирана. Да не мислиш, че си измислям всичко това?

— Аз искам да говоря с него за Хана Стар, а ти искаш да го разпнеш.

— Трябва да му изкараш акъла от страх, за да си развърже езика. Особено щом няма да присъства някой проклет адвокат. И аз успях да ти осигуря това, да ти дам каквото искаш.

— Ако изобщо някога се измъкнем оттук и той дойде на срещата. — Бъргър се дръпна от компютърния екран. — Може пък в новия си филм да играе антрополог, археолог, изследовател. Нещо като „Похитителите на изчезналия кивот“ или още един от онези филми за мумии, гробници и древни проклятия.

— Аха — рече Луси. — Влизане в кожата на героя, пълно потапяне в следващия извратен образ, писане на нов малоумен сценарий. Това ще му е алибито, когато го атакуваме с въпроси за „Парк Дженеръл“ и за необичайните му интереси.

— Не ние. Аз. Ти няма да правиш нищо, освен да му покажеш какво си открила при компютърните си търсения. Ще говорим само аз и Марино.

Луси щеше да се обади на Пийт Марино по-късно, когато нямаше опасност Бъргър да подслуша разговора им. Той не изпитваше и капка уважение към Хап Джъд и в никакъв случай не се страхуваше от него. Марино нямаше скрупули да разследва някой известен човек или да го тикне в затвора. Докато Бъргър като че ли бе наплашена от Джъд и Луси не разбираше това. Никога не бе виждала Бъргър да се плаши от никого.