Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 40

Алей вдигна поглед към него.

— Не знаеш ли? Беше на леглото ти. Сигурно си седнал върху него.

Ендър взе хартийката.

Ендър УИГИН

КОМАНДИРОВАТЕ СЕ В АРМИЯ „САЛАМАНДЪР“

КОМАНДИР БОНСО МАДРИД

ЗАПОВЕДТА ВЛИЗА НЕЗАБАВНО В СИЛА

КОД ЗЕЛЕНО-ЗЕЛЕНО-КАФЯВО

НЕ ВЗЕМАЙТЕ СЪС СЕБЕ СИ НИКАКВИ ВЕЩИ

— Главата ти сече, Ендър, но в бойната зала не си по-добър от мен.

Ендър разтърси глава. Най-тъпото нещо, което може да се измисли, бе да го повишат тъкмо сега. Тук не повишаваха никого, преди да навърши осем години. Ендър нямаше още и седем. И момчетата от даден набор обикновено ги прехвърляха в армиите по едно и също време. По никое от другите легла нямаше командировъчна заповед.

Тъкмо когато нещата най-сетне потръгнаха. Тъкмо когато Бърнард започваше да се разбира с всекиго, дори и с Ендър. Тъкмо когато Ендър започваше да се сдобива с истински приятел в лицето на Алей. Тъкмо когато животът му най-сетне започваше да става поносим.

Ендър протегна ръка да издърпа Алей от леглото.

— „Саламандър“ поне не се дава на другите армии — обади се Алей.

Ендър бе толкова разгневен от несправедливостта на тази заповед, че в очите му избиха сълзи. Не трябва да плача, рече си мислено той.

Алей забеляза сълзите, но благородно ги подмина.

— Те са гадни глупаци, Ендър, дори не ти позволяват да си вземеш нещо свое.

Ендър се усмихна и в края на краищата не заплака.

— Може би ще поискат да се съблека и да си отида гол.

Алей също се засмя.

Ендър спонтанно го прегърна, силно, сякаш че прегръщаше Валънтайн. В този миг дори си помисли за Валънтайн и му се прииска да си отиде у дома.

— Не ми се отива там — рече той.

Алей на свой ред го прегърна.

— Аз ги разбирам, Ендър. Ти си най-добрият сред нас. Може би бързат да те научат на всичко.

— Те искат да ме научат на всичко — отвърна Ендър. — Аз исках да науча какво значи да имаш приятел.

Алей кимна сериозно.

— Ти си оставаш завинаги мой приятел, най-добрият ми приятел — каза той. После се усмихна. — Тръгвай и не оставяй жив бъгер!

— Дадено — отвърна му с усмивка Ендър.

Алей неочаквано целуна Ендър по бузата и прошепна на ухото му: „Селям!“ После, изчервен, се извърна и отиде при леглото си в дъното на помещението. Ендър предположи, че вероятно целувката и тази дума са нещо забранено. Може би някаква забранена религия. Или пък думата имаше някакво важно значение единствено за Алей. Каквото и да значеше тя за Алей, Ендър знаеше, че тя бе свещена, че той се бе разкрил само пред Ендър, така както майката на Ендър бе направила веднъж, когато той бе много малък, още преди да му поставят монитора в тила. Бе поставила длани върху главата му, като го мислеше за заспал, и дълго се бе молила, надвесена над него. Ендър никога и пред никого не бе споменавал за това, дори и пред майка си, но го бе съхранил като спомен за нещо свято, за това, как го обичаше майка му, когато си мислеше, че никой, дори и той, не би могъл да я види и чуе. Ето това му бе дал сега и Алей — толкова свят дар, че дори и Ендър нямаше право да разбере какво точно означава.

В подобни случаи думите бяха излишни. Алей стигна до леглото си и се обърна да види Ендър. Изпълнени с разбиране, погледите им се кръстосаха само за миг. После Ендър си тръгна.