Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 38

Поднови играта си и този път течността се втвърди като бетон и приклещи здраво главата му, а Великанът го разряза по гръбначния стълб, обезкости го като риба и започна да го яде, докато ръцете и краката на Ендър все още потрепваха.

Върна се отново на свлачищата и реши да не продължава. Дори остави свлачищата да го затрупат. Но макар и да му ставаше ту студено, ту горещо, при поредното си оживяване той се върна при хълмовете, които се превърнаха в хляб, и той застана отново върху масата на Великана. Чашите отново застанаха отпреде му.

Той се втренчи в двете течности. Едната се пенеше, а в другата се плискаха вълни като в море. Опита се да отгатне какъв вид смърт го очаква във всяка от тях. Пенливата течност вероятно ще ме задуши. Мразя тази игра. Не е честна. Тъпа е. Гадна е.

Но вместо да потопи лице в една от течностите, той ритна първата чаша, после и другата и успя да се отскубне от огромните ръце на Великана, който крещеше: „Измамник! Измамник!“ Скочи към лицето на Великана, покатери се пълзешком по устните и носа му и заби ръце в окото му. Стъкловидната течност се изсипа като извара и докато Великанът пищеше, фигурката на Ендър се зарови в окото му и продължи да дълбае навътре и още навътре.

Великанът се килна и падна възнак. След падането му пейзажът се промени и когато Великанът притихна на пода, навсякъде наоколо се появиха нежни като дантела дървета. Отнякъде долетя прилеп и кацна върху носа на мъртвия Великан. Фигурката на Ендър се показа от окото на Великана.

— Как успя да дойдеш дотук? — попита прилепът. — Тук никой никога не идва.

Ендър, естествено, не можа да отговори. Ето защо бръкна надълбоко, извади шепа стъкловидна течност от окото на Великана и я предложи на прилепа.

Прилепът я прие и отлетя, като, отдалечавайки се, крещеше:

— Добре дошъл в Царството на феите.

Беше успял. Трябваше да разгледа наоколо. Трябваше да слезе от лицето на Великана и да види какво най-сетне бе постигнал.

Вместо това обяви, че излиза от играта, прибра чина в шкафа си, съблече си дрехите и се зави с одеялото. Не беше искал да убие Великана. Това трябваше да е просто игра. А не избор между собствената му зловеща смърт и убийство, което бе още по-лошо. Аз съм убиец дори когато си играя. Питър би се гордял с мен.

Глава седма

Армия „Саламандър“

— Не е ли приятно да знае човек, че Ендър може да извърши и невъзможното?

— Това, че играчът трябва да умира толкова много пъти, е наистина противно. Винаги съм смятал, че „Питието на Великана“ е най-извратената част от цялата игра, но пък да му извади окото по този начин — и то не друг, а момчето, което искаме да направим командир на нашите флотилии!

— Най-важното е, че той спечели игра, която не може да бъде спечелена.

— Сега сигурно ще го преместиш.

— Изчаквахме само да видим как ще се справи със случая Бърнард. А той се справи блестящо.

— Значи щом успее да се справи с дадено положение, ще го поставяш в друго, с което не може да се справи. Не му ли се полага малко почивка?

— Ще прекара още един-два, а може би и три месеца с набора си. Това е доста дълъг период от време в живота на едно дете.