Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 41

В тази част на училището едва ли имаше пътека със светлинен код зелено-зелено-кафяво. Трябваше да набере кода в някоя от залите за обществено ползване. Другите момчета щяха да свършат съвсем скоро с вечерята — не му се искаше да се приближава до трапезарията. Залата за игри е сигурно почти празна.

В това си настроение нямаше желание да играе на нито една от игрите. Ето защо отиде в дъното на залата до банката с чиновете за обществено ползване и започна своята игра. Бързо се върна в Царството на феите. Сега Великанът бе мъртъв и Ендър трябваше да се спусне внимателно от масата, да скочи върху крака на прекатурения стол на Великана и оттам да скочи на земята. По едно време плъховете се бяха втурнали да глозгат трупа на Великана, но Ендър бе убил един с топлийка от парцаливата риза на Великана, след което те го бяха оставили на мира.

Разлагането на трупа на Великана бе в общи линии приключило. Онова, което е могло да бъде огризано от дребните мършояди, бе вече огризано. Личинките на къщната муха бяха свършили работата си по вътрешностите. Великанът бе вече една мумия, изтърбушена, озъбена в неизменна усмивка, с празни очни кухини и сгърчени пръсти. Ендър си спомни как бе дълбал в окото, когато то бе живо, злобно и интелигентно. И както беше гневен и обезсърчен, Ендър отново пожела да извърши подобно убийство. Великанът обаче се бе превърнал вече в част от пейзажа и бе недосегаем за яростта му.

Ендър винаги бе минавал по моста към замъка на Дама купа, където за него имаше достатъчно игри, но сега никоя от тях не му се виждаше привлекателна. Заобиколи трупа на Великана и тръгна нагоре по потока. Там имаше детска площадка, пързалки и шведски стени, дъсчени люлки за двама, въртележки и дванайсет деца, които се смееха, докато си играеха. Ендър се приближи и откри, че се бе превърнал в дете, въпреки че в игрите фигурата му бе обикновено на възрастен. Всъщност той бе и по-дребен от другите деца.

Нареди се за пързалката. Останалите деца не му обръщаха никакво внимание. Изкатери се до горната площадка на пързалката и се загледа как момчето отпреде му се стрелна вихрено по дългата спирала към земята. После седна в улея и се спусна надолу.

Не бе изминал и миг, когато улеят се продъни и той падна на земята под стълбата. Пързалката не го допускаше в улея си.

Същото се случи и със шведската стена. Както се катереше по нея, изведнъж се оказваше, че някоя от напречните пръчки е само илюзорна, и той пропадаше. Сядаше върху дъската на люлката и тъкмо когато стигаше до най-високото, се пльосваше на земята. Когато въртележката набереше скорост, той не можеше да се задържи на никое от кончетата и центробежната сила го отхвърляше настрани.

А другите деца — смехът им бе груб, гръмогласен и противен. Те го обикаляха, сочеха с пръст и се смееха дълго, преди да се върнат към игрите си.

Ендър искаше да ги удари, да ги хвърли в потока. Вместо това влезе в гората. Откри пътечка, която скоро се превърна в древен път, застлан с тухли, буренясал, но все още използваем. От двете страни на пътя се мяркаха знаци, които подсказваха, че наоколо има и други игри, но Ендър не последва нито един от тях. Той искаше да разбере накъде води пътечката.