Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 36

Ендър забеляза, че всички смятат Бърнард и Алей за водачи в битката. И това бе чудесно. Бърнард знаеше, че Ендър и Алей бяха открили заедно как се използват пистолетите. И че Ендър и Алей са приятели. Бърнард може би вярваше, че Ендър се е присъединил към групата му, но това не бе вярно. Ендър бе влязъл в нова група. Групата на Алей. Бърнард също бе влязъл в нея.

Не всеки разбираше това — Бърнард продължаваше да вилнее и да изпраща най-близките си приятели с поръчения. Но Алей се движеше свободно из цялата зала и когато Бърнард обезумяваше, Алей успяваше да го успокои с някоя шега. Когато дойде времето да се избира водач на цялата наборна група, Алей бе избран почти единодушно. Бърнард ходеше нацупен няколко дни, но после му мина и нещата си застанаха по местата. Наборната им група вече не се делеше на групичката на Бърнард и отцепниците на Ендър. Алей бе мостът помежду им.

Ендър седна на леглото си с плота от чина върху колене. Бе време за свободни занимания и Ендър играеше на „Свободния избор“. Това бе динамична смахната игра, при която училищният компютър непрекъснато внасяше нови елементи, създавайки лабиринт, който играчът трябва да изследва. Играчът можеше да се връща и към събития и епизоди, които му харесват, но само за малко, защото задържеше ли се по-дълго, те изчезваха и на тяхно място се появяваше нещо друго.

Понякога нещата бяха забавни. Понякога вълнуващи и той трябваше да реагира бързо, за да остане жив. Умираше многократно, но това бе в реда на нещата, защото нали затова бяха игрите — човек умира многократно, докато им хване цаката.

Неговата фигурка на екрана започна играта като малко момче. След минутка се превърна в мечка. Сега представляваше огромна мишка, с дълги и нежни лапички. Бежешком трябваше да се провира под най-различни огромни мебели. Доста време си поигра и с котката, но му стана досадно — беше му вече прекалено лесно да се измъква — познаваше добре цялата мебелировка.

Този път не през дупката на мишето леговище, рече си той. До гуша ми дойде от този Великан. Това е тъпа игра и никога не мога да я спечеля. Какъвто и избор да направя, винаги е погрешен.

Въпреки това обаче той се пъхна в дупката и мина по мостчето в градината. Отмина патиците и пикиращите комари — бе опитвал да играе с тях, но те бяха прекалено елементарни и ако се заиграеше по-дълго с патиците, се превръщаше в риба, което не му харесваше. Превръщането му в риба наподобяваше прекалено много замразяването в бойната зала, с вцепенено тяло, в очакване на края на занятието, когато Дап ще го размрази. И така, както обикновено, се оказа, че се катери по терасовидните хълмове.

Започнаха свлачищата. В началото те го повличаха отново и отново, превръщаха го в огромно кърваво петно, което се процеждаше изпод купчина скални отломъци. Сега обаче бе усъвършенствал умението да се катери по скатовете под определен ъгъл, така че избягваше премазването, като непрекъснато търсеше по-горна тераса.