Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 125

Лицето й изведнъж пламна.

— Не, не съм ги забелязала. Как можеш да допуснеш такова нещо? Не знаеш ли кои са ти приятелите? — Тя разблъска войниците, мина пред него и се покатери бързо по една желязна стълба, която водеше към по-горната палуба.

— Вярно ли е? — попита Том Лудата глава.

— Кое да е вярно? — Ендър огледа помещението и извика на две сборичкали се момчета да си лягат.

— Че някои от по-големите момчета искат да те убият?

— Празни приказки — отвърна Ендър. Но знаеше, че не е така. Петра знаеше нещо, а и това, което видя на идване дотук, не беше въображение.

— Може и да са празни приказки, но се надявам да проявиш разбиране, като ти съобщя сега, че имаш на разположение петима взводни командири, които тази вечер ще те съпроводят до стаята ти.

— Абсолютно излишно.

— Уважи ни. Още повече, че ни дължиш една услуга.

— Нищо не ви дължа. — Щеше да е глупаво, ако отхвърли предложението им. — Постъпете както намерите за добре. — Той се обърна и си тръгна. Взводните командири го последваха с отривиста стъпка. Един от тях се втурна отпреде им и отвори вратата. Провериха стаята му, накараха го да обещае, че ще заключи, и го напуснаха малко преди да загасят осветлението.

На чина му имаше съобщение.

НЕ ХОДИ НИКЪДЕ САМ. ДИНК

Ендър се усмихна. Значи Динк все още му беше приятел. Не се тревожи. Нищо няма да ми направят. С мен е цялата ми армия.

Но тук, в мрака, армията му не беше с него. Тази нощ на сън му се яви Стилсън и едва сега Ендър забеляза колко дребен е Стилсън, само шестгодишен, колко нелепа беше стойката му на закоравял побойник, но въпреки това той и приятелите му вързаха Ендър, така че да не може да шава, и след това постъпиха с него така, както той тогава бе постъпил със Стилсън. След това Ендър се видя как, олигавен като идиот, се опитва упорито да даде заповеди на армията си, но това, което излизаше от устата му, бе несвързан брътвеж.

Той се събуди в мрака и усети страх. После се успокои, като си припомни, че преподавателите очевидно го ценят, защото иначе не биха го товарили толкова, че те нямаше да допуснат да му се случи нещо, поне не нещо лошо. Когато по-големите деца го нападнаха преди години в бойната зала, отвън сигурно бяха стояли преподаватели и бяха изчаквали да видят какво ще стане и ако положението бе взело такъв обрат, че той вече да не може да се справи с него, те сигурно щяха да влязат и да сложат край на разпрата. Дори да бях си седял спокойно, без да правя нищо, те пак щяха да се погрижат да не ми се случи нещо лошо. В играта те ме подлагат на всевъзможни изпитания, но извън нея ще ме запазят на всяка цена невредим.

С тази увереност заспа отново, докато вратата се открехна тихичко и сутрешната битка бе оставена на пода, за да я намери Ендър по-късно.

Те победиха, разбира се, но битката беше мъчителна — бойната зала бе превърната в такъв лабиринт от звезди, че преследването на противниците при прочистването на терена отне четирийсет и пет минути. Противниците им от армия „Язовец“ с командир Пол Слатъри упорито отказваха да се предадат. А и в играта имаше нова промяна — когато улучеха или извадеха от строя войник на противник, той можеше да бъде размразен след около пет минути, така, както се правеше на тренировките. Само когато бе изцяло замразен, противникът преустановяваше участието си до края на играта. Това етапно размразяване не се отнасяше до армия „Дракон“. Том Лудата глава бе човекът, който забеляза какво става, когато започнаха да стрелят по тях в гръб, и то хора, за които се знаеше, че вече не представляват опасност за тях. А в края на сражението Слатъри се ръкува с Ендър и каза: