Читать «Денят не съмва за нас» онлайн - страница 4

С други думи, не си правя особени илюзии, че ще успея да се оженя за Софи. И все пак, ако това бракосъчетание се състои, от само себе си се разбира, че ще унищожа предшестващите страници, тъй като несигурните ми отношения с моята „годеница“ ще са получили щастливото си изясняване, непоносимата Госпожа Майка ще се превърне в любима тъща. Ако четете написаното дотук, това означава, че между началото и края на този разказ Софи е изчезнала от моя живот.

* * *

Но да се върнем на подводниците от нашия флот, на който отсега нататък се отдавам изцяло. Те са два вида — големи и не толкова големи. Големите са прочутите атомни ракетни подводни лодки — нашето главно възпиращо оръжие. Наричат ги съкратено АРПЛ. Другите са многоцелеви подводници, наричат ги още и класически, когато са с дизелов двигател. Но има вече и атомни.

На борда на многоцелевите подводници, които правят кратки курсове и спират в пристанища, има само по един фелдшер. А големите подводници, които тръгват от Брест за 60–70-дневно плаване и пристигат пак в Брест, без да са се показали над водата, за отбиване в пристанище да не говорим — се обслужват от лекар и двама фелдшери.

И макар че професията ми ме предопределяше за АРПЛ, за пръв път се качих на малка подводница — пашата беше поискал по изключение лекар за едно триседмично плаване.

Рейсът обаче продължи само 15 дни, след което пристигнахме в Ил Лонг, източно от Брест, в базата на нашите АРПЛ, където продължих да упражнявам изкуството си в лечебницата до ново нареждане.

Назначението дойде неочаквано — лекарят на една АРПЛ в последната минута не потеглил по здравословни причини. Заех неговото място и както казват моряците, качих се „с котвата“ — картинен израз, който живо рисува бързо издигащата се котва и нещастния закъснял пътник, вкопчен здраво в нея.

Естествено голямата подводница не ми беше съвсем непозната. Бях я посещавал. Но не знаех нищо за пашата, за офицерите и за екипажа. И най-важното — не познавах моите двама фелдшери, обучени от предшественика ми.

Метафората с котвата не бива да приемате буквално. Един час преди отплаването и аз като всички се качих на борда, посрещнат с облекчение, но и с известна сдържаност от капитана, който в дъното на душата си се питаше дали този нов доктор ще може да замести предишния.

Монотонно черната палуба пред мен е осеяна тук-там с малки кръгли отвори, сред които входният люк с отметнат стоманен капак. За последен път поглеждам небето. Като че за да усили съжалението ми, вятърът го беше изчистил предната вечер от бресткия дъждец и слънцето блестеше над Ил Лонг. Всъщност го виждах през огромния стъклен покрив, който пази от дъжда бетонния хелинг, където китът на Йона чака, за да ме погълне.

— След вас, докторе — казва капитанът.

Един моряк поема багажа ми и аз хващам здраво студените стоманени перила. В подводницата човек не се качва, а слиза. Надявам се, че не изглеждам много неестествено със стегнати мускули на ръцете и със спуснат напосоки крак. Въпреки че след двете седмици на малката подводница доста привикнах с това упражнение, все още не съм много сигурен как най-добре се изпълнява. Предпазливо: левият крак се събира с десния на същата стъпенка, преди той да се реши да продължи надолу. Решително: левият крак прескача безгрижно стъпенката и стъпва под десния. Във всички случаи вторият начин ви принуждава така да се кълчите, че може да си одерете задника в ръба на входния люк. След като опитвам, аз предпочитам предпазливия начин.