Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 61

— Ние двамата с теб отдавна сме лесна плячка — заяви той.

До аерогарата беше половин час път. Потеглихме по-рано, защото там имаше бар с разкошен изглед към равнината, алое, чакъл и евкалипти, а барманът ни познаваше. Беше топло, карахме кротко със спуснати стъкла, вятърът леко се вихреше над главите ни, а пейзажът се разстилаше, окъпан в светлина.

Качихме се на високите бар столове.

— Е, как е, драги ми Жорж? Нещо ново? — попитах аз.

Ако бях написал толкова редове, колкото чаши беше избърсал въпросният барман, можех да живея спокойно до края на дните си. Дългият кичур, който се спускаше над челото му беше олицетворение на самата печал. Жорж метна парцала на рамото си и отвърна, прозявайки се:

— Мамка му! Едва стоя на краката си!

Жорж се изразяваше волнодумно, но никога не ползваше вулгарни думи, е което се извисяваше над мнозина. На познатите сервираше джин-мартини в чаши от кока-кола.

— Искаш ли столче? — предложи Анри.

— Не, мама му стара, нямам право да сядам.

Беше почти пусто. Мъже с ръчни чантички, котки, кученца в кошнички, жени, истукани до мъжете си, няколко кротки деца, а от информационното табло лъхаше на тежко униние, усилено от мъгливия и никакъв час в късния следобед.

— Няма ли да ни дадеш нещо за пиене, Жорж? — попитах аз.

Разговорихме се с него, докато самолетът направи полукръг над пистата и сред присъстващите премина лека вълна, последвана от шепот. Хората се размърдаха. Имахме време, колкото да изпием още по едно. След пет минути зарязах Анри в бара и се втурнах към залата за посрещачи. Установих, че съм я изпуснал, но я открих в багажния салон, стоеше пред подвижната пътечка. Приличаше на една киноактриса, вече не си спомням коя, около четиридесетгодишна, с животинска и студена красота, тъкмо обратното на моя тип жена. Беше от хората, които рядко напускат Париж, облечена като за сафари. Какво ли си представяше?

— Добър ден — казах аз. — Шарл не можа да дойде и ме изпрати да ви взема.

Тя ме погледна косо, после отново се съсредоточи над подвижната пътечка.

— Какво правят с тия багажи? — отчаяно рече тя. От опит знам да не се доверявам на първото си впечатление, затова оставям на хората повече възможности. Не отговорих нищо. Кръстосах ръце зад гърба си и зачаках.

Пристигна един голям, кожен сак, прекрасна изработка. Когато тя го грабна, понечих да й помогна.

— Не… оставете — рече ми тя. — Справям се сама — окачи го на рамото си. — Ами добре тогава, да вървим — добави тя. — Нагледах се на това място.

Отведох я до бара, за да вземем Анри. Представих ги един на друг, докато тя гледаше встрани.

— Желаете ли да пийнете нещо? — попита Анри.

— Не, аз не пия. Не чувствам необходимост. Много ще се радвам да излезем оттук, задушавам се…

Носеше цял наръч златни гривни, едри парчета, които проблясваха на залязващото слънце, докато крачехме мълком към колата. Анри решително седна на задната седалка. Питах се дали изобщо някога се усмихва. Наблюдавах я спокойно иззад черните си стъкла, докато ми подаваше сака си. Имах чувството, че тази жена иска да се сражава с всички.