Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 4

— Да, щом мине визитацията.

— Да дойда ли да те посрещна?

— Абе не знам… Мислех да се прибера на бегом. Пък и не мисля, че е добре за човек на твоята възраст.

Напуснах болницата точно в 10,00 часа сутринта. Слънцето вече шибаше през лицето. Младо, нервно и още несръчно в истеричната пролет, то изгаряше начаса като захапката на полудяло, задушавано от каишката си куче. Както си крачех, се протегнах дискретно, надух дробовете си, раздвижих глава като някой, когото са пребили, а сега проверява с известна тревога дали нападателят не се е спотаил в къщата. Не усетих нищо необичайно и малко оставаше да се засмея. Не го приемах като сериозна повреда, а по-скоро като някаква нередност в подкачването на горивото, която може да ви спре, но няма с какво да ви плаши. Моторът беше заработил отново като по ноти. Случилото ми се по-скоро ме изненада. Като видиш мълния насред синьото небе, винаги се питаш дали не сънуваш. Пък и достатъчно беше да си представя всички гадости, които могат да се струпат на човек, за да се почувствам щастлив.

Прекосих голяма част от града, без да бързам, не изпитвах никаква умора, като истински щастливец просто премислях проблема с мангизите. Не се залъгвах, положението беше особено напечено, но пък не ми беше сефте. Получавах чека си на всеки шест месеца, след което три-четири месеца всичко течеше като по ноти. Накрая винаги осъзнавах, че пак не бях разчел нещата. Всеки друг щеше някак да се оправи, но аз всеки път се провалях. Нещо в парите ми убягваше, някаква сила, която не успявах да овладея. Разбира се, Анри ми беше голямо гайле, но въпросът не опираше до него. Когато живеех сам, беше пак същото. По-добре щях да се чувствам с половин чек на тримесечие. Щеше да ми улесни живота.

Вместо да мина пред бакалията, пресякох на отсрещния тротоар. Беше също толкова приятно. Не че се криех от проблемите, а само ги избягвах. Това ми се струваше разумното поведение, особено за човек с разнебитено сърце. Впрочем не се сгънах на осем зад редицата коли, не се шмугнах на прибежки, направих се, че все едно нищо не е имало.

— Ей! Вие там! Я чакайте малко!

Спрях. Защо ли не се изненадах? С времето тия хора сякаш развиват шесто чувство. Видях го да пресича улицата, подтичвайки, с тефтера в ръка и молива зад ухото и, честна дума, се преизпълних с жал към него, привидя ми се мръсният жребий, който беше изтеглил. Незабавно го успокоих.

— О! Идвате тъкмо навреме! — викам му. — Тъкмо се канех да се отбия при вас. Носите ли сметката ми?

Това е най-добрата тактика, да му дръпнеш килимчето изпод краката. Оставих го да се поокопити и щом понечи да си отвори устата, го довърших:

— Какво ще предпочетете, чек или суха пара?

— Ох! Ами не знам, както желаете!

— Носите сметката ми, нали? У вас ли е?

— Ами… Да, да!

— Добре! Само да не я загубите! Преди малко си получих чека, ще мина да ви се изплатя следобеда.

Веждите му леко се сбърчиха. Само при мисълта, че бях още жив, му изпратих една от най-обезоръжаващите усмивки, виждани някога.

— Хе! Наложи се бая да го почакаме! — закаканизах. — Сигурно вече се бяхте разтреперил, че то такава тенекия може наистина да ти опъне нервите. Мога да си представя. Добре, че всичко се нареди, защото се притеснявах за вас.