Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 2

Анри ме попита сега пък какви ги върша, а аз просто бях на път да умра. Разбрах го веднага. Ужасната болка, която смазваше гърдите ми, беше почти нищо в сравнение с шубето, в което се давех. Видях как тортата се свлече от ръцете ми и падна току пред мен. Разбира се, някои неща ми напомняха, че не съм първа младост, но четиридесетакът не е кой знае какво, пък и, да си кажем право, човек никога не е сигурен, че е изживял най-хубавите си години.

Точно тогава имах късмета да напусна собственото си тяло. Изглежда не всички писатели го могат, което не ме изненадва, защото във всеки занаят се намират хора, които са под санитарния минимум кадърност и единствената им работа е да ви се пречкат. Видях очите на Анри да помръкват. Усетих как устремно залитнах напред и в последния момент се подпрях на едната си ръка. Струйка пот проблесна на носа ми. В известен смисъл вече бях мъртъв. Душата ми се пръскаше на хиляди парченца.

Най-подир ме напуснаха и последните сили и се проснах на земята. Строполих се върху локомотива, смазах го напълно. А това беше тортата за рождения му ден. Все си мисля, че някои неща не би трябвало никога да се случват. Но тъй де. Запазил съм много точен спомен от тази сцена. Повеят на тъгата й е неизразимо печален.

След смъртта на Бети се бях местил поне пет-шест пъти, но накрая загубих желание. Всички места си приличаха. Улиците, къщите, градовете, хората, да, дори хората започват да си приличат. Всъщност това опростяваше нещата. Бях решил да не се местя повече. Дали в този или в друг някой град към триста километра по на запад, на някоя тиха уличка, в невзрачна къща… добре де, имаше ли някакво значение? Като тази болнична стая. От край до край в страната бяха все същите. Възползвах се от случая, за да поспя — спах почти цяла седмица без прекъсване.

Когато най-подир се събудих, видях Анри приседнал край леглото, по риза с къси ръкави, зачетен в някакво списание. Стаята се къпеше в слънце, прозорецът бе открехнат.

— Съжалявам за тортата, Анри — рекох аз.

Той веднага вдигна очи към мен. Беше сресан, бръснат, с чиста риза, изглеждаше добре. Няколко секунди се гледахме усмихнати, после той вдигна ръка във въздуха, а аз я плеснах с длан, смеейки се.

— Ама че глупак! — прошушна той.

— Божичко! И аз не мога да се освестя!

Няколко секунди се отдадохме на спомени, преди да преминем към сериозните неща. Отдръпнах ръката си от рамото му.

— Я по-добре кажи, донесе ли ми пощата?

Той хвърли наръч писма на леглото с въздишка.

— Само глупости — сметки, рекламни материали…