Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 34

Пийнахме повече от обикновено, най-вече Анри и аз, защото вечерта беше подходяща, а и времето беше необичайно хубаво. Дневната светлина се точеше с часове. Беседвахме си кротко за литература, докато момичетата печаха свински ребърца на дървена скара. Месцата бяха намазани със сладко-кисел доматен сос и пламъците аленееха като небето. Без да искам да правя прибързани изводи, но винаги когато си говорехме за литература, успяваха да ни метнат. Двамата с Анри не си давахме сметка за нищо, пиехме чаша след чаша, само дето ставаше все по-трудно да се надигнеш и да намериш пътя към тоалетната, за да пикаеш. Огънят пращеше зад гърба му и виждах как пламъците излизат от главата му.

Не знам точно какво стана, но малко след като се стъмни Анри и Глория се изпокараха. Бях отишъл да погледам огъня и ми трябваше време, докато се откъсна от пламъците и си дам сметка, че тонът се бе покачил. Помислих си, че е време да се поразходя. Отстъпих няколко крачки в тъмното. Глория крещеше, че нищо не разбирала, докато Анри твърдеше, че наистина бил отчаян от дъщеря си, която нямала грам мозък. Марлен ги гледаше втренчено и барабанеше по подлакътника на стола. Успях да се изнижа, без да привлека нечие внимание, без да настъпя някоя суха съчка или да се просна по гръб. Заобиколих къщата и слязох до брега на ручея, който течеше покрай реката. Накиснах си главата в него.

Водата беше студена. Не можех да си обясня защо бяха решили да се карат тъкмо сега. Нощта беше от най-тихите и луната грееше по най-естествен начин на небето. Ароматите бяха по-деликатни нощем и почти усещах миризмата на водата. Приседнах. За миг се вслушах в света, понякога така ме осенява идея за бъдещ роман, спохожда ме мисъл или нещо припламва в съзнанието ми, но за жалост този път нищо подобно не се случи. Номерът не сработва всеки път. По принцип, когато съм пиян, мозъкът ми не произвежда искри. Гледах как тече водата. Хвърлях по някое камъче в нея, колкото да се чувствам част от цялото. Поне очите ми си почиваха. А за духа, това бе безкраен урок.

Прибрах се в къщата, загледан в сребристата трева. Пътем забелязах, че птиците продължават да пеят нощем и това ме изненада, не помнех някога да съм го забелязвал или може би на четиридесет години човек вече нищо не помни и всичко трябва да усвоява наново. Бях пиян, но не до степен да забравя тихата тъга, която съпровожда целия ни живот, тоест очите ми все още си бяха срещу дупките и бях на този свят. Само Марлен бе останала на верандата и внезапно върху ми се спусна лека мъгла, а цялата земя се съсредоточи върху площ от 5–6 квадратни метра, като броим масата и столовете. Някакъв слаб глас ми извика: Не отивай там! Появих се, подсвирквайки, изкатерих няколкото стъпала и седнах до нея. Нощта ни обгръщаше като тихо и безкрайно море. Това е често срещано усещане, резултат от няколко грама алкохол в кръвта.