Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 21

— Ама ти почти си премръзнала! — изревах аз.

Тя продължаваше да диша на пресекулки, само допреди малко онзи я галеше. Знаех обаче, че от това нямаше да умре, ни най-малко. Тя ме наруга през зъби и отблъсна ръката ми. Насмалко не се пльоснах, след като се подхлъзнах на туфа трева.

— Е, не! — просъска тя. — Това вече не е за вярване!

— Хич не се опитвай да разбереш… И не ме карай да ти го обяснявам!

— Ама това е върхът!… Остави ме на мира!

Не бях дотам пиян, та да не забележа, че оня се беше изправил с разкривено от злоба лице и нямаше намерение да си ходи. Разбирах го и не го упреквах. Протегнах ръка към него, за да го накарам да остане на мястото си.

— Не се набърквай, където не ти е работа! — казах.

— Изчезвай оттук!

— Ей, пич, що си мисля, че ти трябва да се чупиш! — рече ми оня.

Днес нещата се развиваха главоломно и пред мен стоеше момък в разцвета на силите си, напълно излязъл от пубертета и твърдо решен да не ми отстъпва. Ако му отпуснехме края, оня скоро щеше да ме помете, но аз стъпих здраво на краката си, всеки от които бе налят с двадесетгодишен опит. Глория обаче ми се нахвърли и за малко да отнеса един юмрук по мутрата, ако не се бях отдръпнал навреме. От очите й, как да се изразя, искреше сдържана злоба.

— Жалък тъпанар! — крещеше тя. — Кой те би по главата, бе?

Улових една от размаханите й ръце. Щях да си доставя удоволствието да й нанеса една от плесниците, които отдавна си просеше, когато усетих силна болка в лявото ухо. Побеснях! Пуснах Глория, стенейки, и се нахвърлих върху оня тъпанар. Сега главата ми бе прегряла, сякаш бе увита във влажен памук, алкохолът ме възпламеняваше, а сърцето засега се държеше. Сграбчих го за ризата, опитах се да го повдигна, но платът се скъса, копчетата се разхвърчаха, подобно на пръски от черен фонтан. Оня нададе странен вой, като да му бях откъснал парче кожа, а не беше така. Чувал бях, че тези ризки били скъпички. Младежът замахна с десния. Аз го избегнах. Нямах пари да си купувам такива ризи, поне засега, затова я раздрах без особено вълнение. Плонжирах в краката му.

Странното е, че оня си остана прав, а аз вече бях на земята. Това е то проблемът с алкохола: много мерак, а тялото не слуша. Чувах Глория да крещи: „Остави ме на мира! Разбра ли ме?“ Оня ме ритна в ръката. Аз се търколих към един храст. Леко ми се зави свят, но се изправих. Работата съвсем се закучи.

— Кажи му да се разкара! — рекох на Глория. — Казвам ти го с добро.

Три крачки и тя се нахвърли върху ми. Едва успявах да удържам ръцете й. Беше побесняла и ме разкъсваше с поглед.

— Кой те кара да ме надзираваш! — просъска тя. — Мислиш ли, че един не ми стига? Трябва ли да искам разрешение от теб, за да се забавлявам?

За късмет успях да я отблъсна тъкмо навреме, защото другият отново ми налетя. Видях юмрука му, който се плъзна по скулата ми като огнен език. В устрема си оня ме улесни, защото сам се надяна на коляното ми и нещата свършиха дотук. Когато ме питат какво мисля за двадесетгодишните, отговарям, че не им липсва дързост. Когато става въпрос за момичетата, бързам да премина на следващия въпрос.