Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 19

Глория танцуваше с най-младите, докато Анри се търкаляше сред възглавниците заедно със старите пушки. Аз отскочих до кухнята с намерението да похапна нещо, но не щеш ли, се натъкнах на Шарл и преди да съм направил кръгом, той ме сграбчи. Аз обаче го изпреварих и извадих пачката банкноти от джоба си.

— Така сме на чисто — рекох аз. — Благодаря ти, много ми помогна.

— Е! Нещата май потръгват, а?

— Мда. Горе-долу…

Отрязах си три пръста дебело парче сьомга, докато оня броеше парите.

— Ей, забравих да ти кажа, скоро ще надхвърля двеста хиляди бройки от последната ми книга!

Аз едва стигах десетте хиляди и това ми се струваше огромна цифра. Не бях забравил, че съм само надеждата на последното поколение, имах още доста път да извървя. За щастие никой не подозираше, че съм с болно сърце, инак щяха бързо да ме погребат и да преминат към следващия. Най-малкото, което изискват от една надежда, е да пращи от здраве. Но не и да си живурка спокойно.

— О, Боже! Аз май казах петстотин хиляди?

— А, не, не, двеста хиляди.

— Ох, уплаши ме.

Къщата се понесе към сърцето на нощта, часовете си течаха, а когато продаваш по двеста хиляди, можеш да си позволиш съответните бутилки и да раздадеш по някоя и друга цигара „Давидоф“. Не говоря за пудрата, защото не бях в настроение да се изстрелям по върховете. Пиех си кротко кола с бърбън с димящо коминче в свивката на устните. Както винаги се почувствах добре, когато атмосферата се спихна, разговорите се канализираха, групите се оформиха и кошерът жужеше, пестейки силите си. Тъкмо в тези моменти, към три сутринта, имах навика да се разходя по стаите с чаша в ръка, за да видя какви ги вършат.

Надигнах се и зарязах Анри, потънал в разговор за локомотивите, прекрачих една блондинка, която попиваше думите му, а сетне и приятеля й. Докато прекосявах стаята на път за градината, можах да установя, че вече бях погълнал известно количество алкохол. Не че не смогвах да вървя съвършено изправен, но бях на границата. Усмихнат си отправих забележка. Времето беше меко и някои от гостите стояха навън, хората излизаха, а след някое време влизаха обратно. От дъното на градината имаше прекрасен изглед към града, който се простираше в ниското, струваше си човек да посвети пет минути на съзерцанието на светлините, пък имаше и пейка. Е, добре, рекох си, защо не? Хайде към пейката.

Едва се бях наместил на прословутата пейка, когато усетих нечие присъствие наблизо. Наведох се напред и прегърнах коленете си, в ушите ми дори нещо малко кънтеше. Трябваше ми известно време, за да разпозная двамина отляво, които сякаш се къпеха в лунна светлина, но всъщност това бе прожекторът, закачен на близкото дърво. Телата им се притискаха едно до друго. Не бяха забелязали присъствието ми, бяха отдадени на умопомрачителна целувка с език, а ръцете им шареха навсякъде. Аз отново се облегнах на пейката, за да запаля цигара.

Мекият въздух ме караше да ликувам. Усещах как мислите ми се наместваха и повече от минута съзерцавах града, без да се случи каквото и да било. Подир това ми се стори, че в мозъка ми се разпростря червено петно и нещата скоро се изясниха. Наведох се отново. Да пукна дано, ако това не беше нейният минижуп. Направо ми подкоси краката.