Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 202

— Валтер — казах му, — имам една добра и една лоша вест. Изгорих къщата ви, но от друга страна, ви пращам новия си роман.

Естествено, последваха няколко секунди мълчание.

— Мисля, че романът е добър — добавих, — нещо като комедия.

— Ами… бих казал, че това е една много добра новина!

— Валтер, съжалявам наистина. За всичко съм виновен аз.

— Добре, друг път ще говорим за това. Оставете ме да свикна с мисълта… А, изпратих ви новите договори за подписване, бъдете така добър, не ги слагайте прекалено близо до камината. Знаете ли, онези от Холивуд звънят всеки ден!

Като изключим Нобеловата награда, можех да се считам реализиран като писател, но не очаквах нищо повече. Това пасваше напълно на душевното ми състояние. Може би най-сетне щях да прозра мисълта на Хенри Милър: „Когато приключиш със секса и материалните трудности, изникват истинските проблеми“. Междувременно отидох да се изкъпя. Ползвах някакво пенливо чудо, забравено от Марлен, както и нейния прозрачен глицеринов сапун. Помислих си, че ще трябва да се освободя от всичките й вещи и идните дни щях да предприема ново почистване. Ставаше смешно. Отдавна не се бях смял. Сега всеки си беше на мястото.

Внесох малко ред в къщата. В нормално време не съм маниак на тема ред, но сега изпитвах желание да се впрегна и се оставих на порива да ме води. Ако изпитвах удоволствие да поставя нещата по местата им, да наредя стаята като по конец, да направя мястото безупречно, защо трябваше да се лишавам? Сърцето не ми даваше да си откажа едно толкова невинно удоволствие…

Остатъкът от следобеда прекарах с парцала в ръка и с вестници в другата, за почистването на прозорците. Когато пепелта от цигарата натежаваше, я изтръсквах в шепата си и издишах дима, а после търчах до най-близкия пепелник. Преследвах всеки боклук, дори и под килима. Наместих картините по стените. Излях остатъците от съдържанието на бутилките и ги изнесох навън. От време на време присядах и чаках окото ми да забележи някоя нередност, която се надява да остане скрита. Все по-трудно се надигах. Не знам дали не е за смях, но в тази усмъртителна тишина все ми се счуваше захлопване на врата, шум от стъпки или дори гласове, над главата ми прелитаха части от изречения, после се разсейваха, а аз се слисвах, гледах с празен поглед и ръцете ми стискаха вапоризатора на прахочистител. Не ми беше безразлично да чуя Анри, който ми подвиква от стълбите дали не съм виждал очилата му. Или да доловя женски смях. Или женско мълчание. Към края вече почти се усмихвах, а слънцето почервеня във фонтан от тъмно злато, докато аз се вкопчвах за пердетата.

— Това беше най-ужасното нещо, което можеше да ми причиниш — въздъхвах аз. — Предполагам, че си даваш сметка. Ти не си, ъъъ… как се казва? Ти не си съвсем невменяем? Не като да ми отрежат крака или ръката, или да се озова на инвалидна количка… не… О, разбира се, остават книгите ти… знам, че знамето на Обединените нации продължава да се вее, че мога да отскоча до ъгловия бар да изпия една бира, да си купя вестник… Знам, че мога да седна и да наблюдавам хората… очите ми да проследят първото красиво момиче… блондинка, за предпочитане… Не знам как да ти го обясня. Може би ще е по-добре да се преселя на брега на морето… Да си купя малка къща край океана, за да слушам шепота на вълните… Не съм се замислял още. Японска къщичка с хартиени преградки. Или да отида направо в Париж или в Ню Йорк. Знаеш, че никога не съм обичал шумотевицата, но… предвид положението… може би ще стана добър писател, имам доста години пред себе си… дано, дано! Опасявам се, че съм малко старомоден, но искам да сполуча поне в едно нещо в този живот! Трябва да упорствам в работата. Като бях обграден от пламъците, си задавах въпроси. Ти си тръгна, Марлен си замина, а Глория току-що бе заляла къщата с бензин. Тъй че струва ли си, рекох си аз, да продължавам да си търся белята? Държах романа на коленете си. О, Анри, аз вече съм прехвърлил четиридесетака, не съм хлапе, но наистина си го помислих… Но ето че съм пак тук, на фотьойла, това са моите ръце и моите крака, и тялото си е моето, болките също, ръцете ми мърдат, краката също… косите ми се изправят на главата, но аз съм жив човек… има нещо в мен, което отказва да умре. Моля се това да е страстта ми към писането… хм, всъщност не знам нищо… Разходките по улицата, слушането на музика… да напълниш ваната… ох, трудно е да се каже… което е хубаво за другите, ми харесва и на мен…