Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 204

— О! Вие ли сте? — чух я да казва точно когато носа ми беше на височината на последното стъпало. Обърнах се и слязох няколко стъпала надолу.

— О, г-ца Маргьорит! — възкликнах.

С цветето я сродяваше само името, макар цветът на лицето й да се приближаваше до абсолютната белота. Само ушите й бяха розови, сякаш убягнали на торнадото от пудра. Приличаше на стара, пропаднала актриса, познала зората на говорещото кино. С едната ръка се държеше за парапета, а с другата притискаше сатенения си пеньоар към шията.

— Охо! Промъквате се като крадец! — смъмри ме тя.

— О, не! Как можахте да си го помислите?

Очите й бяха леко стъклени. Въздишаше и примигваше.

— Ще минете ли да пийнем по нещо заедно, като приключите с младежта? — попита ме тя. — Ще ме удостоите ли с вашия разговор?

— О, да… разбира се!

Тя се обърна мълком, докато аз се качвах на горния етаж. На прага едва не подвих крак от досада. После хванах решително дръжката на вратата и влязох, без да чукам.

Тя миеше марули в мивката. Косите й бяха прибрани отгоре, как да е, с малки цветни фибички с формата на миди Сен-Жак. Беше с бяла, къса пола и пуловер, който, ако се съдеше по размера, принадлежеше на Боб. Не вдигнах никакъв шум, но тя се обърна.

Не изглеждаше особено изненадана. За миг очите й пламнаха, после се превърна в порцеланово куче и обърса ръцете си в пуловера на Боб, превърнат в парцал. Нищо не ми убягна. Наоколо тишината свиреше като вряща тенджера.

— Аха! — взриви се тя. — Надявам се да си преживял най-големия страх в живота си.

Трябваше да призная, че ме изненада, че за малко не се предадох. Господи, колко силна беше! Въобще не подозирах, че ще свали картите си още с влизането или поне не по този начин. Някой ден наистина ще ме довършат, ще рухна под ударите им, както мнозина преди мен, а виковете ни няма да са яростни стенания, а чисти любовни стонове, хрипове на влюбен, благодарствени въздишки.

— Каква е тази тъпа усмивка? — озъби се тя.

— О… ами да… преживях голям страх! Признавам, че този път не се шегуваше. Но какво точно значи тази игра?

— Наречи я както щеш — отвърна ми тя.

Реших да седна.

— Боб не е ли вкъщи? — невинно попитах аз.

— Чакам го. Защо, да не си дошъл да се видиш с него?

— О, не — усмихнах се аз. — Не мисля, че мога да го направя с Боб.

Всеки по реда си. Сега беше мой ред да я сепна. Впрочем не без известно задоволство забелязах, че бузите й леко порозовяха. Погледът й обаче блестящо понасяше удара. Всяка следваща секунда беше малко, загубено сражение за нея. Оставих я да осмисли последните ми думи, като я озарих с ангелска усмивка, която в този момент не беше никак престорена, защото я виждах като в началото, когато всичко вървеше добре помежду ни, а аз имам чудовищна памет за всички хубави моменти и никой не може да ми ги отнеме.