Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 200

Скоро усетих със сигурност, че около къщата обикаля някой. Дори знаех кой. Леко се отдръпнах от масата. Не знаех какво правеше, но ясно чувах дъха й. Подредих листата си в папката от фиброкартон.

Очаквах я да дойде, чувствах го през целия следобед, но най-фантастичното бе, че тя сякаш бе изчакала да завърша романа. Всичко плуваше, така да се каже, в мрачна и загадъчна хармония. Изживявах миг на съвършенство, който ме приковаваше на място, докато от верандата се чуваше странно шуртене.

Едва подскочих, когато огънят лумна. През прозореца виждах червените отблясъци и танцът на дърветата на втори план. Ах, каква смайваща логика. Нима историята с Бети не започна също с огъня? Нима бях живял с меч в ръка? Осъзнавах, че бях полупиян. Къде изчезна жабокът? А жабите? Къде го онзи, когото наричаха нов Селин и нов Керуак, тъкмо сега, когато имаха нужда от него?

Подгонен от събитията, се надигнах и отворих вратата. От стълбите си дадох сметка, че цялата веранда гореше, горещият въздух вече достигаше до мен, а огънят бумтеше като самолетен мотор. Оставих се на слабостта си, затворих вратата и посегнах към бутилката с текила. О, ирония на съдбата… огънят премина през гърлото ми, преди да бе достигнал стаята. Взех романа си и седнах до леглото със стиснати колене. Бях неспособен да си помръдна малкия пръст, защото трябваше да взема съдбовно решение. Излегнах се напреки на завивката като гигантско пиле, а под вратата започнаха да нахлуват валма дим.

Прозорецът проектираше червени сенки по стените на стаята. Отдолу се чуваше адска шумотевица, огънят бумтеше, дървенията пукаше, цялата къща скърцаше и пъшкаше, изчезваше в пушека, но наглед не си давах сметка за нищо, изглежда, единствено цветът на тавана ме интересуваше.

После димът се насити и започнах да кашлям, а очите ми сълзяха от няколко минути. Кашлях ли, кашлях, потънал в сълзи. Когато надигнах глава, установих, че вече нямаше отблясъци, а истински пламъци, които танцуваха заедно, а от другата страна вратата се огъваше, боята се разтапяше и се стичаше на капки.

Дали не бе прекалено късно? Мушнах романа в панталоните си и се увих в юргана. Дали не бях забравил нещо? Огледах се за последно, но всичко бе потънало в дим. Душата ми, болката, дарбата, малодушието и тщеславието, дали още нещо не остана в стаята? Бях по-малко натоварен, отколкото ми се струваше. Вратата се спука на две половини тъкмо когато се хвърлих през прозореца. Както казваше някой, „всеки изминал ден е като огненият обръч, през който лъвът се опитва да скочи.“

В ранни зори отворих очи, зиморничаво увит в юргана и на известно разстояние от камарата още димящи сажди. Не помнех дали бях припаднал, или просто бях заспал. По ръцете ми имаше малко засъхнала кръв. На места юрганът бе прогорен, останалото бе превърнато в дървени въглища. По челото ми имаше роса. Цепеше ме глава.