Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 198

Противно на добрия писател, който трябва да даде всичко за романа си, аз не давах нищо, само си правех удоволствие от писането и безмилостно напредвах, докато романът се гърчеше и пъшкаше под пръстите ми. Поне едно нещо ме родееше с големите писатели — опитвах се да спася кожата си. През последните дни, прекарани с Марлен, бях обхванат от истинска треска и успях да поваля няколко глави за рекордно време. Работех дори нощем, в компанията на жабите и лъскавите червеи. Ах, колко приятно е да напишеш едно изречение, да нахвърляш няколко думи между две точки. Колко успокояващо е! И колко се нуждаех от това!

Бях на косъм от завършването на романа, когато една сутрин Вера се обади. Дълго разговаряха с Марлен по телефона. После тя затвори и ме погледна. С леко кимване й дадох да разбере, че съм наясно. После тя ми обясни, че предложението на Вера било интересно, но останалото ми убягна, защото го слушах само с едно ухо. Другото бучеше, свиреше и пискаше.

На следния ден я натоварих на автобуса. Решихме да си спестим прибирането заедно с всичко мъчително и обидно, което то можеше да ни донесе. Тя седна най-отзад и отвори прозореца. Аз стоях на слънцето, чистичък и гладко обръснат, с възможно най-веселата ризка, която бях намерил. С ръцете си в джобовете приличах на някой дребен хитрец. Тя кръстоса ръцете си на прозореца и облегна брадичката си върху им. Погледна ме усмихнато. Умирах от желание да хвана ръката й или дори и двете, но само пристъпях от крак на крак и присвивах очи. А знаете, че иначе много държа на очилата си. Два-три пъти отварях уста като риба на сухо, но не излезе нито звук. Човекът, който стоеше пред Марлен, ми хвърли един поглед, сигурно си помисли, че играя пантомима. Бях на път да умра на място, а автобусът все не тръгваше и не тръгваше. Известно време се загледах във върховете на обувките си. После отново се намръщих и я погледнах. Трябва да призная, че и тя не беше в най-добрата си форма. Бяхме прекарали будни част от нощта, но нямахме настроение и в сексуален план не бяхме постигнали нищо особено, само общоприетото и необходимото. Останалото време прекарахме по-скоро в мълчание. Плисъци, шум от листа, шушукания, нищо повече. Нито сълзи, нито обещания, нито сбогувания.

Отидох до автобуса и подритнах гумата. Все нещо трябваше да направя. Той изчезна от очите ми, но аз не надигнах глава. Изчаках шумът от мотора да заглъхне, после се върнах при мерцедеса и се прибрах.