Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 199

21

Трябваха ми още два дни, за да завърша романа. Два мрачни и мразовити дни, на каквито се надява човек, когато пише последните страници. Петдесет и шест часа, през които почти не станах от стола си и нито един път не излязох да подишам чист въздух. Последната точка сложих в 4 часа следобед. Когато излязох на верандата, още беше топло и на края на пътя, който водеше към езерото, се съблякох. Скочих във водата с главата надолу. Беше студена, но аз заплувах като изоглавен и спрях да мисля за нея. От време на време дори си почивах по гръб. Рибите идваха да видят какво става и малко по-малко се разнесе мълвата, че съм приключил.

Въпреки това вечерта се почувствах напрегнат и наблюдавах настъпването на нощта със супертопката в ръка. Изпих една голяма текила, за да отпразнувам раждането на моя роман, после сложих три замразени палачинки в микровълновата печка. Не успявах да се разведря, слушането на музика с нищо не ми помогна. От друга страна, никога не можеш да си особено щастлив, когато напишеш последната страница, винаги се чувстваш малко странно и с възрастта нещата не вървят към оправяне. Аз лично имам чувството, че всеки следващ роман ми тежи повече от предходните. Тъй че не надавах много ухо на настроението си. Взех палачинките и ги изнесох навън, за птиците или кое да е друго животно, което ги обича с бешамел. За миг останах неподвижен, за да чуя шума на нощта и да разведря мислите си. Открай време ми харесваше близостта на водата.

После загасих всички светлини и се качих в стаята с романа в ръка. Навлякох един пуловер. Взех една възглавница за стола и седнах пред масата. Трябваше да нанеса само леки поправки, тук някоя дума, там някоя запетая, но не можех да си ги спестя. Впрочем не чувствах умора и нямах нищо друго за правене. Понастоящем имах премного време. Още повече, че не се нуждаех от десет часа сън, както на двадесетгодишна възраст. За голямо мое съжаление.

Като някой слепец, тоест внимателно и не без известна тревога, можех да предприема трепетно обследване на онова, което бе останало около мен. Напразно обаче търсех и се въртях във всички посоки, наоколо всичко бе празнота, нямаше и сянка от жива душа, нито рамо, на което да се облегнеш. Не заради часа, разбира се, макар да беше към два сутринта или пък заради приспиващата влага. Струваше ми се, че никога не бях познал подобно нещо, поне не и с такава яснота. Смъртта на Бети ме бе хвърлила в пламъците, докато сега на носа ми висеше капка и сърцето ми биеше по-бавно, което със сигурност беше по-долният етаж. Бях безкомпромисен в усещането си и не се опитвах да се самозаблуждавам. Стоях надвесен над лампата си и прелиствах страниците, редактирах текста с абсурдно старание. Точно под прозореца се чуваше един жабок. Призоваваше равномерно и така с часове. Приятелите му не изглежда да напираха на прага му.

Чух първия шум, когато си наливах чашата. Не разбрах от какво е, беше малко странен. За миг наострих ухо, но отново се възцари пълна тишина. Дори жабокът замлъкна. Може би някое красиво момиче го бе целунало по устата. Грабнах чашата и пих за призраците, преди да се върна към работата си. Откровено казано, не бях съвсем на себе си. Отлепих петата си от пода и без да искам, започнах да танцувам с десния си крак танца на Сен-Ги.