Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 17
Филип Джиан
— Довери се на опита му! — рекох аз на Глория.
Той зарови ръка в косите си и ме загледа:
— Бога ми, нима лъжа? Не казвам ли самата истина? Ти да не би да познаваш мнозина мъже, които да са на висота и на които би поверил дъщеря си?
— О, нали знаеш, аз нямам дъщеря… Не съм си задавал този въпрос.
Глория се възползва, за да ни сервира чаши.
— Ах, да, забравихме да ти кажем — рече тя. — Докато се разхождахме, срещнахме Шарл! Тази вечер сме у тях.
— Кой Шарл? — попитах аз. — Онзи, който написа „С огледало в ръка“?
Анри поклати глава.
— Да бе, той, ама нали го знаеш какъв е. Беше много настоятелен.
Шарл винаги е много убедителен…
— О, да, освен когато пише…
Бях станал много заядлив по темата. Давах си сметка, но беше по-силно от мен и дори се задълбочаваше. В началото изпитвах само досада от несретните писатели, но с времето ги намразих от все сърце, а когато се опитвах да прочета повече от три техни страници, яростта ме задушаваше. Познавах неколцина такива, пък и рядко се среща, макар и един писател на купон, но се случваше по невнимание да се оставя да ме завлече някой от тях. Обикновено оня ви позвънява още на следващия ден и ви изважда от дълбок сън, за да ви съобщи, че за него ще е удоволствие да ви изпрати последната си книга с първия куриер. И скоро се озовавате лице в лице с хидрата, отрязвате десетина, но изникват още двадесет на пътя ви. Необходими са ви всички сили, за да ограничите пораженията, но така и така сте наясно, че все някой някога ще ви приклещи. А аз дължах пари на Шарл. Бях готов да го удуша заради драсканиците му, но парите му ги дължах. Животът понякога е толкова тежък, че в момент на униние се примирих и взех малка сума на заем от него. Той ме покани вътре и сложи ръка на рамото ми, а тежестта на десницата му вече тегнеше на врата ми като парче от кръста. „Щастлив съм да видя, че не се притесняваш от мен — прошепна ми той. — Ще се опитам да ти помогна.“ Извади дебела пачка банкноти от джоба си. Последната му книга дори не бях хвърлил в кофата за смет, а я запокитих с все сила през прозореца, направо на улицата. Отвъд определена граница изпадам в ярост, нямам представа на какво се дължи. Анри твърдеше, че след време човек спира да обръща внимание.
Излишно е да обяснявам, че не бях много ентусиазиран при мисълта за купона. Насмалко да откажа да отида, но Глория увисна на ръката ми и накрая се предадох. А ако чисто и просто се придържаме към фактите, може да се твърди, че всичко започна от тази вечер. Животът ми щеше да бъде пометен за втори път, но всичко започна с този тъп купон и нищо повече, нищо озаряващо. Направо се поболявам, като видя на какво почиват нещата и как човек пристъпва към съдбата си. В известен смисъл го намирам за ужасяващо. Приказно ужасяващо.
И така тримата се озовахме в колата и поехме по улиците, докато навън се свечеряваше — бащата и дъщерята отпред, а аз сам на задната седалка. На един червен светофар Анри рязко наби спирачките, с което ми припомни, че бях забравил да си взема лекарствата. Измъкнах ги от джоба си и дискретно глътнах няколко. Трудно беше да се сещам всеки ден за тях, най-вече защото не вярвах, че животът ми зависеше от тези жалки хапчета,
