Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 16

— По дяволите, а аз ли трябва да плащам сметката? Ей, вие двамата се самозабравихте, няма ли да се приземите най-сетне?

— Съгласен съм, признавам, че не е лесно. — Докато й говорех, гледах телевизия, целия този замръзнал безкрай и мътното слънце, което висеше като двадесетватова крушка. Поклатих глава, все така втренчен в екрана.

— Но искам да те помоля за нещо, Глория… Не ме намесвай във вашите каши. Нямам желание да разбера кой крив, кой прав. Ако питаш мен, изчакай малко да ти се избистри главата.

— Виж какво, не ми казвай, че намираш това за нормално.

— Никога не съм казвал подобно нещо, по дяволите!

3

Една от причините Анри да потрива ръце беше, че през последвалите няколко дни от Ерик нямаше ни вест, ни кост. И колкото повече време минаваше, толкова повече потриваше ръце. Не се свенеше да натяква на дъщеря си, че събитията доказват правотата му, тоест, че Ерик е точно такъв, за какъвто го вземаше: никаквец, развейпрах, човеченце някакво, жалък задник и търговец на автомобили. Глория се правеше, че не го чува, докато една сутрин му каза, че не си струва да й пили нервите и тя самата е наясно с Ерик. Тогава той се надигна усмихнат от масата и на обяд си беше все така усмихнат.

— Нали ти казвах, че не е толкова глупава, колкото изглежда — прошушна ми той.

По онова време бях приключил една книга и същия следобед пристигна редактираният вариант, който трябваше да прегледам. Останах вкъщи, докато двамата излязоха да се поразходят. Бях убеден, че това бе най-доброто, написано от мен до момента, и изгарях от нетърпение да го прочета. Разказвах за запознанството си с Бети и всичко, което се бе случило по-нататък. Години наред бях неспособен да напиша и дума по темата, подир което веднъж седнах и нещата потръгнаха. В деня, когато напечатах на машина последната страница, ни съобщиха за кончината на Ричард Бротиган и вечерта се отрязах както никога дотогава. Дълго време останах проснат на килима, заслушан в подвикванията на хората на улицата. Всички си спомнят зловещата нощ и мрачните дни, които последваха, когато препрочитахме „Токио Експрес“ и „Мемоари, спасени от вятъра“.

Работих на спокойствие, докато се прибраха, а когато надигнах глава от листата, си дадох сметка, че слънцето вече е залязло, протегнах се на стола и подредих бумагите си. Анри изглеждаше в отлично настроение, смигна на Глория и ме посочи с глава.

— Виж само как е поработил — изсмя се той. — Не намираш ли, че чертите са му малко изопнати? Иисусе Христе! Представи си само какви мъки са необходими, за да завършиш един роман!

Прав беше, чувствах се малко отнесен. Прозях се гръмогласно и станах да пия вода от крана. Като се върнах, го чух да казва на Глория: „Слушай, много добре знаеш, че никога не съм ти пречел да излизаш с когото и да било и намирам това за съвсем нормално, по дяволите! И аз можах да науча нещо от живота, повярвай ми, тъй че не съм аз човекът, който ще те пита какво правиш с някое момче. Ама да офейкаш с първия срещнат, Глория, за това трябва наистина да си луда! Никой не си струва, чуваш ли, аз съм срещал малцина…“