Читать «Планетата на прокълнатите» онлайн - страница 60

Когато влезе в лабораторията, Лиа се бе привела над микроскопа. На предметното стъкло се виждаше миниатюрно синкаво мехурче. Тя вдигна глава, чула стъпките и му се усмихна. Умората и постоянната болка бяха оставили своя отпечатък върху лицето й, кожата й блестеше, намазана гъсто с крем против изгаряне и дори на места беше започнала да се бели.

— Сигурно изглеждам ужасно — оплака се тя и докосна бузата си с ръка. — Като намазана с олио свинска пържола. — Неочаквано протегна ръце и сграбчи неговите. Дланите й бяха топли и влажни.

— Благодаря ти, Брайън — беше всичко, което успя да каже. Земната среда, в която бе израснала, бе достатъчно цивилизована, за да я научи да обсъжда с другите всякакви възможни въпроси без следа от свян и стеснителност. Само че това едва ли можеше да й е от полза, когато трябваше да благодари на човека, който й бе спасил живота. Както и да се опитваше, все й се струваше, че ще издрънка нещо като от старовремска мелодрама. Но нямаше никакво съмнение в чувствата й. Големите й черни очи го гледаха с безкрайна благодарност. Тези очи не умееха да лъжат, нито пък го лъжеха чувствата, които Брайън възприемаше директно. Не отговори веднага, само за да подържи поне още малко ръката й.

— Как си? — запита я загрижено накрая. Не му даваше мира мисълта, че именно той я бе вдигнал от сутринта на работа.

— Би трябвало да се чувствам ужасно — отвърна тя и махна небрежно с ръка. — Но да ти призная, никога не съм била по-добре. Толкова съм натъпкана с обезболяващи и стимуланти, че всеки миг ще литна. Нервните окончания по краката ми до едно са в почивка — все едно че пристъпвам в памук. Благодаря ти, че ме измъкна от онази ужасна болница. Сто пъти по-добре съм тук.

Брайън все още съжаляваше, задето не я бе оставил в леглото.

— О, я стига! — успокои го Лиа, след като й призна какво го измъчва. — Не изпитвам никакви болки. Честно. Само дето главата ми се върти и съм като в мъгла — нищо повече. Нали затова дойдох тук — за да работя. Всъщност… едва ли ще ми повярваш, ако ти призная, че тук всичко е необикновено! Да ти кажа право, заслужаваше се да се опека и сваря, за да го видя.

Тя се извърна към микроскопа и се зае да разглежда екземпляра върху предметното стъкло, като нагласяваше внимателно финия контрол.

— Бедничкият Айджел, прав беше като твърдеше, че планетата била райско кътче за екзобиолога. Това тук е гастропод, малко прилича на одостомията, но притежава толкова изразени паразитни морфобиологични промени, че…

— Спомням си още нещо — прекъсна ентусиазираната й лекция Брайън. — Нали Айджел разчиташе, че ще се позанимаеш не само с местните форми на живот, но и с туземците? Защото проблемите ни произхождат от дисианците, а не от твоите амеби.

— Но аз тъкмо тях изучавам — възрази Лиа. — Дисианците са развили високо усъвършенствана форма на коменсализъм. Животът им е така преплетен и взаимосвързан с живота на всички останали обитатели на планетата, че трябва да се разглежда само като неделима част от обкръжаващата ги среда. Съмнявам се, че при тях ще открием такива значителни морфологични изменения, на каквито сме свидетели в случая с нашата малка одостомия, но със сигурност ще наблюдаваме значителни психологични разлики от общоприетите норми. Някоя от тези разлики може да ни помогне, за да си обясним желанието им, да подложат на унищожение собствената си планета.