Читать «Планетата на прокълнатите» онлайн - страница 46

Улв коленичи и се промуши през тесния отвор. Брайън го последва, като се мъчеше да подтисне растящото безпокойство. Чувстваше се ужасно беззащитен, докато пълзеше в тесния тунел. Все си повтаряше, че се дължи на прекалено изострени нерви.

Тунелът се оказа съвсем къс и завършваше с просторно помещение. Почти едновременно дочу шума от приближаващи стъпки и емпатичното усещане за омраза. Изгуби няколко безценни секунди, докато се измъкне от тунела, запази равновесие и извади пистолета. Можеше да умре през тези секунди. Дисианецът бе вдигнал над главата му боздуган от грубо издялан камък, който с лекота би могъл да премаже черепа му.

Улв бе сграбчил китката на непознатия и двамата бяха напрегнали мишци в мълчалива схватка. Никой от двамата не бе произнесъл и дума от началото на схватката, единственият звук бе от търкането на мазолестите им крака в песъчливия под. Брайън отстъпи крачка назад и се прицели в нападателя. Дисианецът го забеляза, очите му пламнаха гневно, но въпреки това отпусна ръка, осъзнал безсмислието на атаката си.

— Защо го доведе тук? — изръмжа той към Улв. — Защо не го уби?

— Тук е, за да го изслушаме, Гебк. Това е човекът, за когото ти разказвах, същият дето срещнах в пустинята.

— Ще го изслушаме, а след това ще го убием — заяви Гебк с безжалостна усмивка. В гласа му се долови твърда решимост. Брайън осъзна, че поне за момента е в безопасност. Прибра пистолета и едва сега огледа помещението.

Таванът беше сводест, от стените все още се излъчваше насъбраната през деня топлина. Улв свали парчето плат, с което се бе увил, за да се предпази от нощния хлад, сгъна го и го нави под пояса си. Изсумтя нещо неразбираемо и едва, когато дойде приглушеният отговор, Брайън за пръв път забеляза жената и детето.

И двамата бяха приклекнали до отсрещната стена, зад купчина от някакви изсушени коренаци. Бяха съвсем голи, загърнати в дългите си, сплъстени коси. Препаската с прикачени безброй странни принадлежности, едва ли можеше да се нарече дреха. Дори детето имаше такъв колан — миниатюрно подобие на майчиния. Жената изплю парчето от корен, което дъвчеше и го побутна към огъня, който озаряваше помещението. Пламъците облизваха окаченото отгоре гърне, от което тя напълни три глинени купички с храна за мъжете. Миризмата бе отвратителна и Брайън се стараеше да преглъща храната преди да почувства вкуса й. Ядеше с ръце, също като останалите, които се хранеха мълчаливо. Не можеше да определи, дали мълчанието им е някакъв ритуал, или просто навик. Поне имаше възможност да се запознае отблизо с дисианския начин на живот.

Пещерата очевидно беше с изкуствен произход — по стените личаха следи от инструментите, с които е била прокопана. Помещението се стесняваше в противоположния край, където от земята излизаше гъста мрежа от корени, за да се изгуби в ниския таван. По-тънките коренчета бяха привързани към средата и извити така че оформяха едно общо стъбло, дебело колкото човешка ръка. От стеблото в центъра висяха четири ваеди — Улв бе закачил там и своята, преди да седне. Ваедата изглежда веднага бе впила зъби в повърхността на корена, той като се крепеше единствено на тях. Още една брънка от дисианския кръговрат на живота. Ето значи откъде ваедите се сдобиваха с водата, която даваха на хората.