Читать «Планетата на прокълнатите» онлайн - страница 29

— Хайде — каза Брайън. — Време е да се поразтъпчем малко.

VII

Въздухът бе хладен, а пясъкът под краката — твърд, на пръв поглед условията бяха подходящи за продължителен поход. Лиа се оказа непредвидената пречка. Сътресението изглежда бе прекъснало временно връзката с центъра на логика в мозъка й, оставяйки незасегнато управлението на гласните връзки. Докато се препъваше унесено в тъмнината, тя непрестанно описваше всички измъчващи я опасения и кошмари. Щели да се загубят, да умрат от жажда, никога нямало да открият пътя за града, чакала ги гладна смърт, замръзване или прегряване. Успоредно с това изплуваха и страхове от миналото й, потопени доскоро в океана на подсъзнанието. Някои от тях Брайън бе в състояние да разбере, други предпочиташе да не чува. Опасения, че ще загуби доверието на околните, няма да получи най-добрата оценка, ще се провали в един свят, предназначен за мъже, ще напусне университета и ще остане сама, лишена от каквито и да било перспективи, сред сивата, безименна тълпа, населяваща градовете-държави на Земята.

Имаше и още, но от останалото твърде малко бе разбираемо за човек роден и израсъл на Анвхар. Какви бяха тези наркоманци, от които толкова се боеше? Какво означаваше канцерия? Стражари и апаши? Кой беше Манстан, чието име се появяваше, неизменно придружено със стенание?

Брайън спря и я вдигна на ръце. Жената въздъхна, отпусна се на мускулестите му гърди и мигновено заспа. Въпреки допълнителната тежест сега вече се придвижваха по-бързо и Брайън ускори крачка за да се възползва от предимствата на нощния хлад, докато все още го имаше.

Някъде по пътя, сред камънаците и пясъчните насипи, той изгуби дирите на пустинохода. Реши, че не си заслужава да ги търси. След като разгледа внимателно посоката на движение на звездите, той определи приблизителния географски север. Дис изглежда нямаше полярна звезда, но на същото място бавно се въртеше съзвездие с форма на квадрат. Като се стараеше дясното му рамо неизменно да сочи към него, Брайън пое право на запад, накъдето очакваше да е разположен градът.

Когато почувства, че ръцете му започват да отмаляват, той положи Лиа на пясъка, но тя не се събуди. Брайън се протегна, за да разкърши схванатите си мускули и едва сега забеляза колко ужасно самотна изглежда пустинята. От устните му се отделяше пара и изчезваше нагоре към звездите, а наоколо цареше само мрак и тишина. Колко далече беше сега от своя роден дом, от приятелите, от планетата! Дори съзвездията в нощното небе бяха съвсем различни. Беше привикнал към самотата, но тази тук сякаш пробуждаше в него някакъв отдавна задремал инстинкт. Той потрепери, не толкова от среднощния хлад и почувства, как кожата на гърба му настръхва.

Време беше да продължава. Опита се да прогони тревожните мисли, вдигна внимателно Лиа и я обгърна с якето си. Завърза здраво ръкавите и я метна на гърба — оказа се, че така е много по-лесно да върви. След камънаците отново навлезе в пустиня, а дюните сякаш се простираха до безкрая. Мъчително трудно беше да се изкачва до върха на всяка една, почти толкова трудно бе и да се спуска надолу, към подножието на следващата.