Читать «Планетата на прокълнатите» онлайн - страница 31

— Слънцето вече взе да напича — рече Лиа, докато сваляше дебелото си яке. — Какво ще кажеш, ако потърсим някоя прохладна пещера, или някоя уютна заличка с климатична инсталация, където да изчакаме до вечерта.

— Едва ли ги има наоколо. Виждам само пясък. Ще трябва да вървим…

— Знам, че трябва да вървим — прекъсна го тя. — Няма какво да ми изнасяш лекции. Квадратен си като сградата на земната банка. Отпусни се. Брой до десет и опитай отначало. — Лиа се опитваше да го разсее, докато същевременно се вслушваше внимателно в чувствата си, търсейки следи от доскорошната истерия.

— Сега не е време за това. Най-добре да тръгваме. — Брайън се надигна и събра всичко във вързопа. Проследи отново очертаната в пясъка стрелка, но не видя нищо, по което да се ориентира на хоризонта — само море от дюни. Помогна на Лиа да се изправи и пое към тях.

— Я почакай малко — спря го Лиа. — Накъде си тръгнал всъщност?

— Ей в тая посока — той вдигна ръка. — Надявах се, да открия подходящ ориентир, но няма нищо. Ще трябва да разчитаме на късмета. А и слънцето може да ни помогне. Звездите през нощта вършеха по-добра работа.

— Ще вървим на празен стомах? А какво ще кажеш за закуска? Гладна съм — и жадна.

— Няма нищо за ядене. — Той разклати манерката, имаше съвсем малко вода на дъното. — Водата е на свършване. Ще ни трябва по-късно.

— На мене ми трябва още сега — каза пресипнало тя. — Устата ми мирише на пепелник и е суха като шкурка.

— Само една глътка — предупреди я той след кратко колебание. — Нямаме повече.

Лиа отпи и затвори очи с благодарност. Брайън прибра манерката във вързопа, без да пие. Още докато изкачваха първата дюна, телата и на двамата се покриха с пот.

Пустинята беше напълно безжизнена, двамата с Лиа бяха единствените движещи се обекти под немилостивото слънце. Сенките им се простираха далеч напред, а колкото повече се скъсяваха, толкова по-непоносима ставаше жегата. Никога досега Лиа не бе изпитвала подобна горещина, усещаше я като тежест, притискаща гърдите й. Дрехите й бяха подгизнали от пот, солената влага дразнеше неприятно очите й. От ярката светлина и топлината беше почти невъзможно да вижда и тя се облегна на Брайън, оставяйки той да я води. Брайън крачеше ритмично, без да обръща внимание на покачващата се температура и изглежда без да изпитва неудобство.

— Чудя се — дали тези неща стават за ядене — или съхраняват вода? — произнесе дрезгаво Брайън. Лиа премигна и присви очи към дребната фигура на върха на дюната. Трудно беше да определи дали е животно, или растение. По размер бе колкото човешка глава, сбръчкано и сивкаво като изсушена кожа, цялото покрито с дебели бодли. Брайън го побутна с върха на обувката и за миг пред очите им се мярна нещо белезникаво и меко, преди съществото да изчезне в пясъка. Беше се свило навътре като прибран език. Малко преди да се изгуби под повърхността, от върху му изскочи нещо и удари твърдата подметка. Изкуствената материя се покри със ситни зеленикави капчици.