Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 52

— Враг ли, повелителю? — каза Арен.

Ястреба кимна.

— Когато тя говореше за Великия мъж, Краля на сенките…

Ястреба отново кимна:

— Така ми се струва. Смятам, че трябва да стигнем не само до някакво място, но и до човек. Това е зло, зло, което става на острова: загубата на изкуството и гордостта, тази безрадостност, тази пустота. Те са дело на зла воля. Ала воля, която дори не се извръща насам, дори не забелязва Акарен или Лорбанъри. Следата, която дирим, е следа на разрухата: все едно да зърнем талига, препускаща по планински склон, да свлича лавини зад себе си.

— Не може ли Акарен да ти разкаже повече за тоя враг — кой е той, къде се намира, какво представлява?

— Вече не, момче — отвърна жрецът с мек, донякъде печален глас. — Безспорно, тя би могла. В нейната лудост имаше запазена магическа сила. Всъщност лудостта й бе нейната магическа сила. Но не издържах да й задавам въпроси. Тя бе цялата в болка.

И той продължи да върви с глава, сгушена между раменете, сякаш сам изживяваше и искаше да се освободи от някаква болка.

Арен дочу стъпки отзад и се обърна. Един мъж тичаше след тях, доста далеч, обаче бързо ги настигаше. Прахът по пътя и дългата му къдрава коса виеха червени ореоли около фигурата му на фона на залязващото слънце, а високата му сянка скачаше безумно по стволовете и пътеките на крайпътните градини.

— Чуйте! — викаше той. — Спрете! Аз го открих! Открих го!

Настигайки ги, непознатият почти ги връхлетя. Ръката на Арен посегна към мястото, където трябваше да бъде дръжката на меча, после към изчезналата кама и накрая се сви в юмрук — всичко това за миг. Той се навъси и излезе напред. Мъжът беше с цяла глава по-висок от Ястреба, широкоплещест, запъхтян, разпален — един луд с безумни очи.

— Открих го! — повтаряше той, докато Арен се опитваше да го усмири със строг, заплашителен глас и държание:

— Какво искаш?

Мъжът се стремеше да го заобиколи, за да стигне до Ястреба. Арен отново се изпречи пред него.

— Ти си бояджията от Лорбанъри — каза Ястреба. Принцът се почувства глупаво задето се е опитвал да предпази другаря си. Отдръпна се встрани и освободи пътя. Защото жрецът произнесе само пет думи и лудият престана да диша тежко, нашарените му от боя ръце се отпуснаха, гласът му стана по-тих и той кимна.

— Аз бях бояджия, но вече не мога да боядисвам — промълви той.

Сетне погледна подозрително към Ястреба и се озъби, разтърсвайки червеникавата си, прашна, буйна коса.

— Ти си отнел името на майка ми — рече той. — Вече не я познавам и тя не ме познава. Тя все още много ме обича, ала ме напусна. Мъртва е.

Сърцето на Арен се сви, обаче момчето видя, че Ястреба само тръсна глава:

— Не, не е мъртва.

— Но ще бъде. Тя ще умре.

— Да. Както всеки, който е живял — каза жрецът. Бояджията изглеждаше за миг объркан от тези думи, после се хвърли право към Ястреба, хвана го за раменете и се наведе над него. Направи всичко това толкова бързо, че Арен не можа да му попречи, ала успя да се приближи достатъчно, за да чуе шепота му: „Открих пролома в мрака. Кралят стоеше там. Той го пази, той го владее. Носеше малък пламък, една свещица в ръката си. Духна я и тя угасна. Духна отново и тя се запали! Засвети!“ Ястреба не се възпротиви, че го държат и му шепнат в ухото. Просто попита: